23-ма изгарят в последния „ковчег” на БГА „Балкан“. Тодор Живков прелетял над останките от жертвите минути след трагедията

Последната авиокатастрофа от времето на социализма се случва на 2 август 1988 г. 23-ма души изгарят в разбилия се самолет Як-40. Други шестима умират от раните си в болница по-късно. Фаталният полет е на компанията БГА „Балкан“. Той е от София към Варна и излита минути преди правителствения полет, на борда на който е Тодор Живков. Държавният глава минава по същото трасе над останките от самолета убиец.

На същата дата и приблизително по същото време Тодор Живков трябва да лети за Варна от София. На летището цялата организация е променена покрай идването на държавния глава. По това време там е кацнала световноизвестната американска летяща очна клиника „Орбис“ и около 17:00 ч. той отива на преглед в самолета клиника. Полетът му с правителствения самолет Ту-154 първоначално е насрочен за същия час, но се отлага поради прегледа на Живков. Излитането е отменено за 17:35 ч., но и този час също не е категоричен, тъй като никой не знае кога точно Живков ще се появи.

Това отлага закритието на летището, каквото се прави в случаите на полети с особено важни пътници, с какъвто статут се ползват Живков, министър-председателят и председателят на Народното събрание. Ръководството на въздушното движение решава, че ще забрани всякакви полети в момента, когато Живков излезе от клиниката. Така се оказва, че ако някой пилот иска да бъде във въздуха преди Тато, трябва да вдигне машината си, докато той все още е при лекаря.

Самолетът, който получава разрешение да излети преди забраната, е Як-40. Той е от самолетите на Учебния център на БГА, които, когато не летят курсанти на гражданската авиация, превозват пътници. Странностите започват още преди полета най-вероятно заради суетенето около летенето на държавния глава. Пътниците са пуснати цели 45 минути по-рано, всички ленти за багажа и гишетата работят с пълна пара. Необичайно за времето на соца пасажерите са откарани веднага до самолета, вместо, както е по традиция, да чакат поне час. Според разписанието фаталният Як-40 трябва да излети в 17:30 ч. по маршрута София-Варна, но командирът Стоян Цолов настоява за 7-минутно подраняване заради полета на Живков.

От командната кула му казват да излети „при готовност“, тъй като в 17:23, когато се обажда, пътниците все още се качват. Самолетът тръгва да излита не от началото на пистата, а излиза от западната рульожка и започва засилване. Командирът тръгва някъде от 1800 м, докато цялата дължина е 2500 м. Реално за издигане на този тип самолети са били необходими 1550 м и Цолов е разполагал с необходимия метраж. Ако е стартирал от началото на пистата, е щял да има още 700 м, но с това трябвало да загуби поне още 2-3 минути. Именно в този момент възниква въпросът дали някой го е принудил да прибърза, или сам е взел това решение.

„Якчето“ не успява да набере височина и след секунди откъм Искъра се издига облак дим… Самолетът пада в реката в 17:29 ч. Телата на пътниците се замятали нагоре-надолу в огромни амплитуди. Онези, които били забравили да си сложат коланите, загинали моментално. Целият салон се обагрил в червено от шуртящата кръв. Малцината живи започнали да берат душа от отровните газове, които изтичали през пробития резервоар. Лютив дим и огнени кълбета излизали на талази и от кабината на пилота. Пасажерите, облечени в дрехи от изкуствена материя, се овъглили за секунди. Докато долу човешки тела се гърчели в пламъците, самолетът на Живков спокойно излетял над тях и поел курс към Варна. Никой от най-близкото му обкръжение не посмял да обели зъб за кошмара на летище София.

В катастрофиралата летателна машина загиват 23-ма души, а 14 са ранени. Материалните щети са 865 885 лв. Следите от катастрофата се замитат веднага. Записи от черните кутии няма (по-точно едната изчезва мистериозно, а другата дубльор не записва нищо).
Григор Стоичков трескаво изкомандвал тогавашния транспортен министър Васил Цанов мястото на катастрофата да бъде разчистено светкавично. Чак след едно денонощие Живков заповядал на БТА да излъчи кратко съобщение за инцидента.

Националното следствие създава група от специалисти, която се заема по документи и свидетелски показания да възстанови събитията от фаталния ден. Работи се в три насоки – грешка на екипажа, прибързано решение на пилота или принудително излитане.
Достигат до извода, че основната вина за жестоката трагедия е на екипажа, а причината за аварията е разчупването на хоризонтален стабилизатор на самолета. Той е намерен на плюс 1,5 градуса, което съответства на пикиране (спускане), а не на излитане. Установява се, че преди излитане не е спазена процедурата „четене на карта“, пропуснато е да се провери положението на подвижния хоризонтален стабилизатор, останал на положение „кацане“ от предишния полет.

Подвижните стабилизатори облекчават пилотите в случаи, когато трябва с кормилото за височина да заставят самолета да се издига или спуска. Поставен на положение „излитане“ стабилизаторът създава отрицателна подемна сила, „натиска“ опашката надолу, носът се повдига, подемната сила расте с увеличаване на скоростта и машината леко се отделя от пистата. В трагичния случай стабилизаторът в положение „кацане“ натиска носа надолу и крилото не може да създаде нужната за издигане на самолета подемна сила. По думите на специалист от конструкторското бюро „Яковлев“, ако пистата беше от София до Варна, самолетът е щял да пътува като автобус, без да може да излети. Анализът на електрическата схема за управление на стабилизатора е недвусмислен – невъзможно е по някаква причина самопроизволното му преместване (има и такава хипотеза).

Категорично се доказва, че грешката е на екипажа. Указателят за положението на стабилизатора се вижда от командира, бордния инженер и втория пилот, макар и с известно отклонение на погледа. Не е ясно как никой не е забелязал неправилната му позиция. Дори след първия несполучлив опит да се повдигне носовото колело или никой не реагира за прекратяване на полета, или опитът да бъде прекъснато излитането е станал прекалено късно.

По информация в медиите в последната социалистическа авиокатастрофа оцеляват само 18-годишно момиче от София и стюардът.
 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо някога наричаха образованието ни "Българското чудо"

До Освобождението по българските земи друго, както се казва, може да няма, но има 1088 училища, защото през Възраждането е въпрос на престиж всеки град и по – рядко село да има свое училище, разбира се, малка сграда с 3-4 класни стаи.
Децата учат основно „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон – и буквар, и енциклопедия за непознати растения и животни, за произхода на кафето, за как се добива захарта и солта и други такива, и раздел по аритметика има, а и нравствени съвети в тоя „Рибен буквар“ има, като например „На другите не се присмивай, ами себе си гледай“ и „Ако излъжеш веднъж, не ти вярват втори път“…

В големите български градове пък в 50 училища цели 5 години учат основните дялове на науката. И три гимназии имаме – Априловската в Габрово, Пловдивската и Болградската (в Русия, в областта Бесарабия, населена с българи), а и едно търговско училище в Свищов имаме. В Елена пък Петко Славейков „лее“ даскали в своята „Даскалоливница“, т.е. подготвя учители, а заможни и уважавани от съгражданите си българи, занаятчийски еснафи (сдружения) и църковни общини управляват училищата, купуват учебници и пособия и на учителите плащат заплати – и всичко това за народния напредък…

През Руско – турската война обаче някои училища са разрушени, други превърнати в болници, казарми или складове, а и много учители се включват във войната, но много скоро след Освобождението 1878, когато нито Коституцията сме гласували, нито правителство имаме, един „Привременен  устав  на народните училища“ призовава всички краища на България да почват да отварят първоначални училища (3  години), по – богатите общини – средни училища (с 2 години „отгоре“), а градовете – главни училища (с 4 години „отгоре“), защото няма време за губене – само 3% от българския народ може да чете и пише, т.е. на сто души –  трима…

И когато в 1879 най – достойните българи се събират в Търново на Учредително събрание и гласуват Конституцията, се обединяват около идеята, че образованието е „основата на напредъка на народа ни и за който народ образованието е задължително, той успява“, ето защо записват в Конституцията първоначалното образование да е безплатно и задължително. И всички така се задействат, че за две години отварят 356 училища, а след като тук пристига чехът Константин Иречек и става министър на просветата, се изработват училищните закони и училищната система – първоначално училище, средно училище и гимназия. И тъкмо отварят и земеделски и занаятчийски училища, и се оказва, че понеже младата държава има нужда от чиновници, много учители тръгват натам заради високите заплати, но бързо му намират колая – отварят във Враца и Шумен педагогически училища и скоро те започват да „бълват“ кадри…

И макар в 1885 в България да има вече 2556 първоначални училища, нов закон този път не препоръчва, а направо заставя всяка община да отвори най-малко едно първоначално училище и да го издържа,  понеже на този етап държавата няма пари, а на ежегодни общински събори учителите да решават какво ще учат децата… И понеже тогава има и частни училища (католически
колежи, мюсюлмански училища и подобни), законът казва те да се издържат сами…

И всички пак се задействат, но да се отвори училище в бедните общини на Западна България е едно, съвсем друго е в напредналата, макар и не навсякъде, Източна България. Който иска обаче, намира начин и десетки села правят на училища паянтови сгради, хамбари, обори и изоставени турски къщи, като ги спретват, варосват и оборудват, доколкото могат… Стаите малки, вратите и прозорците зеят, от тавана капе, черните дъски протрити, децата пият вода от котел, ламаринена печка пуши, мирише на неощавени цървули, но това няма никакво значение – децата учат…

И само да вметнем, че днес, в 2017 година, в България, член на ЕС, има 2456 училища – със 100 по – малко отколкото в е тая 1885 година, когато на всичкото отгоре сме били и 3 милиона …

И към 1900 нещата се понаместват, защото освен че за пет години отварят нови 400 училища, 1/3 от тях са и новопостроени. Гимназиите стават 165, занаятчийските училища – 51, за възрастните неграмотни българи отварят неделни и вечерни училища, отделно училища за деца със специални образователни потребности, както днес ги наричаме. От 1905 държавата вече подлага и кандидатите за учители на изпит, плаща и учителските заплати, частните училища все така не получават държавна помощ, но върху тях се упражнява строг контрол…

И когато към 1909 държавата вижда, че нещата вървят добре, нов закон „застопорява“ структурата на българското училище, така че с дребни промени тя се запазва цели 40 години. Началното училище, задължително и безплатно, е 4 години, следва 3 години прогимназия и после 5 години гимназия или професионално училище, в което само последните 2 години се учат специални предмети. Гимназиите са три вида, като всичките учат по еднакви програми, но в реалните с превес на естествените науки и математиката, в класическите учат латински и гръцки език, а в полукласическите – само латински. Така характерът на българското образование става пределно демократичен, защото всяко дете има достъп до всякакъв тип училище, стига да иска да учи…

И в 1912 усилията в продължение на повече от трийсет години дават такива плодове, че се заговаря за „българското чудо“. В сравнение с балканските държави ние сме на първо място по брой ученици в задължителното първоначално училище, по брой училища (3525), по брой учители (10 013) и по брой ученици (439 207), а и като цяло българският народ е най – грамотен. И това се случва само защото  държавата си поставя цел и я преследва, общините не се помайват, а действат, при това с всеобща народна подкрепа…

И само да вметнем, че взискателността към учениците е така висока, че само 1/3 от гимназистите се дипломират, затова пък най – добрите… И с държавни стипендии те продължават обучението си в Софийския университет и в чужди университети, а останалите стават уважавани и авторитетни хора по родните си места, защото са  образовани…

Може би тук е мястото да кажем, че от 1878 до 1944 българското образование винаги е било подпомагано от богати българи и от повече от 50 благотворителни организации, чиито парични фондове ги набират пак от тия хора, но и от всички българи… И да не прозвучи грубо, но никой филантропично не раздава пари на бедни деца, пари се дават за строеж на училище или за откриване на нов вид училище, за безплатни учебници, пособия и униформи, за безплатни трапезарии и пансиони, отделно за стипендии за висок успех, отделно за парични фондове за най – ученолюбивите, за да продължат и „по – нагоре“… И всичко това се прави с мисъл – да се изучат всички български деца, защото без образование няма нито личен, нито народен прогрес…

Та през Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 – 1919) по разбираеми причини много училища ги затварят, но въпреки това в 1920 имаме 3637 начални училища, 444 прогимназии и 87 гимназии… И понеже на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), а тогава България 80% е „селска“, той налага задължително образование до 7 клас, защото на хората по селата, препитаващи се само от земята, децата им често отсъствали от училище (четохме, че „селската“ учебна година свършвала в края на март), а и нямало нужда момчетата да учат повече от 5-6 години, на момичетата пък и трети клас им стигало…

И започва да действа Закон за земеделското образование – който иска, да не учи гимназия, но задължително трябва да завърши двугодишно земеделско училище, където момчетата учат модерни предмети, като овощарски и лозарски комплекти, пчелни кошери, маси със столове, „готварски машини“, мивки и сервиз, а момичетата – шев, ръкоделие, плетене, готварство, птицевъдство, цветарство и консервиране, като  логиката е все една и съща – и земя да обработва човек, само с мотика и търнокоп не става, нужно му е образование… И нещата пак тръгват, а статистиката сочи, че в 1927 в България има 4111 училища, почти изцяло в нови сгради…

Да вметнем само, че просветният министър Омарчевски освобождава детската литература от данъци, а и въвежда „благозвучно“ правило – пълен член се пише пред думи, започващи с гласна („мъжът идва“), а кратък член – пред думи, които започват със съгласна („мъжа дойде“), но интелигенцията се противопоставя на „благозвучното“ му правило и скоро то отпада…

Така минават годините, но в 1934 у нас се извършва преврат, отменят Конституцията, разпускат Народното събрание, забраняват партиите и въобще ситуацията се променя. Новата власт нарежда училищните настоятелства да не се избират вече от населението, а в тях да влизат кметът, попът и докторът, „измисля“ и средно тригодишно училище над прогимназията, намалява и броя на гимназиите и за да възпре обичайния наплив, въвежда приемен изпит. Мерките обаче не срещат подкрепа нито сред учителите, нито сред населението, затова в 1936 се слага край на експеримента.

После в Европа, а и в България „замирисва“ на война и българските правителства съсредоточават вниманието си натам, но въпреки това в 1939 у нас има 4743 училища, 1932 прогимназии и 139 гимназии и може да е имало недостатъци, не може да е нямало, но по това време българското образование с нищо не пада по – долу от европейското…

После идва 1944 и политическата система, а и всичко се сменя, само образованието не го пипат може би защото новите управляващи са завършили само прогимназия и не се сещат какво точно да променят… Това в кръга на шегата – правят гимназиите четиригодишни, а след 15 години, когато индустриална България има все повече нужда от работници, отварят професионално – технически училища и техникуми, в 1979 пък въвеждат след десети клас в гимназиите овладяване на професия и на това му казват УПК, но то се разпада в 1991, защото няма никакъв смисъл… Много преди това отварят и езикови гимназии и според много хора днес те са били само за децата на комунистическите големци, но понеже проверихме нещата, бихме казали – не само…

И да кажем, че в 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Факт е, че училището е идеологизирано, че учениците ходят на селскостопански бригади и военно обучение, но днес хората си спомнят за тези неща с възторг. Проверихме и друго – купонът за ученически стол е струвал 50 ст, за някои деца и безплатен, имало е и летни детски лагери на морето или на други места – за 20 дни се е плащало 20 лв, а за трето дете в семейството – 40 стотинки…

Някой може да каже, че тогава са промивали
на децата главите и разни такива неща, но това са други работи, нас ни интересуваше качеството и нивото на образованието… И като направихме справка, установихме, че учебната програма по класове през годините е непроменяема или почни непроменяема, че се е учело по едни и същи учебници, а дали това има някакво значение, не знаем, но според нас само завършилите по времето на социализма и малко след 1989 имат и богата обща култура, и са напълно грамотни, а на останалите се извиняваме…

В 1989 в България има 5000 училища, а нататък какво става, не успяхме да му хванем края, особено на учебните планове и учебници… Започва съсипията на българското образование, защото масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата, някъде ги обединяват, но много родители се притесняват децата им да пътуват всеки ден по 10-15 км в студа и лапавицата… От друга страна, никой вече не иска да учи в професионално училище или техникум, защото каква е ползата, като после няма да има къде да работи…

И понеже на управляващите българското образование им е много важно, след учителската стачка в 2007 те си измиват ръцете с т.нар „делегирани бюджети“, които за 10 години слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв (от януари 2018 и на учениците в частните училища) и с общия бюджет училищата се самоиздържат. И в големите градове се оправят, освен че тук текат какви ли не пари от какви ли не фондове и фондации, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици, да не говорим, че някои от тях и не стъпват в училище… И това никога не го е имало в българската история – което училище само успее да оцелее, да оцелява, което не може – пускайте му кепенците…

И от 1989 до 2017 в България завинаги затварят врати 2544 училища… Две
хиляди петстотин четиридесет и четири училища…

Какво се учи и какво не се учи днес в българското училище, не можем да кажем, но изследвания сочат, че днес България е на последно място в ЕС по грамотност, 40% от 16 – годишните ученици са функционално неграмотни, миналата година на изпита по математика след 7 клас 12% от учениците имат пълни двойки (по тази причина „свалят“ прага на тройката), а университетите, кой знае защо станали 50, първата година имат спецкурс по правопис и пунктуация… Бизнесът твърди, че не може да намери подготвени работници, а България е и абсолютен рекордьор по нито учещи, нито работещи хора на възраст между 16 и 25 години…

Неравенството между елитните и периферните училища е драстично – възпитаниците на първите отиват да учат „навън“, „възпитаниците“ на вторите стават потенциални емигранти или аутсайдери, но и няма как да е иначе, при положение че в нито един момент от новата българска история управляващите не са абдикирали така от образованието, както сега, което е непростима историческа вина, да не кажем нещо повече… Много е лесно да кажем, че само те са виновни, но ако те съсипват българското образование, ние да не би да имаме нещо против?

А докато пишем всичко това, опустелите 2544 училища из цяла България сънуват пълни класни стаи, карти по история и география, черни дъски и тебешири, разтворени учебници и тетрадки с подгънати крайчета, „Тих бял Дунав“ от стройни детски гласчета и неспокойни футболни топки под чиновете, а като се събудят, по коридорите си виждат захвърлени бирени бутилки, фасове, подпален паркет и укорителния поглед на Вазов от отдавна килнат и прашасал портрет…

Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова, newme.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как кметът на Бургас не позволи на Фердинанд да построи дворец на остров Света Анастасия

Фердинанд е харесал острова за дворец, искал е да изгради здание по подобие на Баромойския залив 

След отказа на Бургас царският дворец е построен в Евксиноград край Варна и започва неравностойната гонитба между двата големи черноморски града
Изключително любопитен коментар на дългогодишния главен редактор на областния всекидневник "Черноморски фронт" откри Флагман.бг при подготовката на рубриката "Бургас преди 20 години". 

Спомняме си за блестящото перо на едно от знаковите имена в бургаската журналистика с материала му от 04 август 1998 година: "Кой е царят и где е столицата?" - великолепна публицистика, анализираща как повече от век Бургас е бил пренебрегван за сметка на Варна и как северния град от Морска царица е станал Морска столица.



Кой е царят и где е столицата?

В своя пътепис „По вълните на Черно море” /Събрани съчинение, том 12, стр.356/, Иан Вазов описва една своя разходка по Бургаския залив по следния начин:

"Моторната лодка се отдели от кея на пристанището и запори мътнозелените вълни. Бързо тя се движеше навътре, полукръгът голи хълмовете, що заобикаляха широкия Бургаски залив, на всеки миг изменяваше очертанията си, разтваряше се, бягаше. Морето ставаше вълшебно хубаво, трептеше от разноцветното озарение на лъчите на пролетното слънце..

...Надясно едно островче, което слива почти с брега, /То, и друго край Созопол са единствените острови на Черно море/. Това островче е Света Анастасия, Княз Фердинанд попросил някога Бургаската община да му го отстъпи, за да съгради там морски дворец по подобие на Баромайския залив в езеро Лаго Маджоре. Общината, която тогава имала за кмет грък, отказала. И сега островчето пустее с полупорутения си манастир...”

Не зная кметът-грък или скудоумниците избраници, които допълват и до ден днешен местата не само  на общинските сесии, но и в Народното събрание, са виновни за ......решение на сегашната Бургаска община.

Защото след като царският дворец не е бил построен....остров Света Анастасия, той е бил построен в Евксиноград край Варна.

От тогава всъщност започва една неравностойна гонитба между двата големи черноморски града, в която винаги се класира Варна. Че как иначе?

Къде ще летуват Царят и Царицата?
– Естествено, при Варна.
Къде ще почиват министрите и депутатите?
- Пак при Варна.
От кой град ще има член на Полибюро?
- От Варна.

Къде е пъпът на цялата ни морска пропаганда?
- Пак при Варна.../Филиали на Националното радио, на Националната телевизия, държавно издателство, вестници, списания, ръководство на БМФ, на пристанищата и пр., и пр., - все във Варна/.

Ето, тази пристрастност на властимащите доведе някои варненски апологети да толерират Варна за щяло и нещяло.

Преди около 20 години започна една пропаганда на северния ни морски град, който под път и над път се наричаше „морска царица”. Тогава си позволих чрез бележка в бургаския вестник „Черноморски фронт” да попитам: А кой е царят?

Надявах се, че като направят сметка, варненските апологети ще се сетят и за Бургас, чието пристанище приема и изпраща годишно повече стоки и товари, отколкото всички останали български пристанища, барабар с Варненското.

Бургас е средище на Южното Черноморие , което има най-много слънчеви дни през годината. Бургас построи язовир „Камчия” и даде на Варна в изобилие питейна вода. По нареждане "отгоре” Бургас даде на Варна хиляди строители за благоустрояването на града, макар че те бяха нужни и за собственото му благоустрояване...

През онези години не можеше да се изтъкне като предимство на Бургас фактът, че се намира по-близо до Проливите и с това се явява най-удобна пристанищна връзка с Европа и света, а за трансграничния коридор номер 8.

Спомням си, че в едно западно издание се появи статия, озаглавена „Живков против Живков”. Ставаше дума за разногласия между Тодор Живков и Живко Живков във връзка с „Тексим”. Тогава „Тексим”, подкрепян от Живко Живков, настояваше да разшири Бургаското пристанище като по-перспективно и по-нужно на държавата. Резултатът обаче стана известен на всички много скоро – Живко Живков бе свален от Полибюро. „Тексим” бе разрушен, а някои от ръководителите му бяха вкарани  в затвора.

Тогава започна разширение на Варненското пристанище и девизът „ морска царица” се замени с „морска столица”.

Сякаш България може да има повече от една столица!? Та нали ако възприемем, че Варна е морската ни столица, тогава ще трябва да възприемем, че Добрич е Добруджанската ни столица, че Русе е Дунавската ни столица, Пловдив – Тракийската, Казанлък – Подбалканската, Малко Търново – Странджанската, Кърджали – Родопоската.

На София ще остане да бъде само столица на Шоплука. Та задачата на настоящите редове сега не е толкова да защитят реномето на Бургас, а преди всичко реномето и ролята на София.

Да сме наясно! Не бих искал да се отнемат ли омаловажават достойнствата на такъв град като Варна. Още повече, че имам лични основания да го обичам. За нас, бургазлиите, е ясно, че Варна е най-големият, най-благоустроеният, а може би и най-красивият град по Българското Черноморие. Но всичко трябва да си има мярка. И справедливост! Защото пак Дядо Вазов, пак в същия том, но в друг пътепис, стр. 214, пише”

„Уви, Варна не е била честита с някой Байрон, който да прослави морската й красота. Само покойният Шишков я прослави в стихове, които я опозориха:

Оъ, Варна, Варна,
столица стара,
близо Каварна
ти се докара!
Пхюй, каква непозволителна плоскост!”
Наистина, каква непозволителна плоскост! И  до ден днешен! Уви!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте какво са предлагали менютата по ресторантите преди 85 години и на каква цена

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Каква е била заплатата на шoфьopa по времето на социализма

Идeятa e дa ce пoлyчи cтeгнaтa и фaĸтoлoгичнa пyблиĸaция, ĸoятo дa ocвeтлявa въпpoca тoчнo тaĸъв, ĸaĸъвтo e бил пpeди пoвeчe oт пoлoвин вeĸ.

A. Ocнoвни пoлoжeния в зaплaщaнeтo нa тpyдa нa шoфьopa

Зa шoфьopитe нa вcичĸи видoвe aвтoмoбили нeзaвиcимo oт вeдoмcтвoтo, в ĸoeтo cлyжaт, c изĸлючeниe нa тeзи ĸъм Mиниcтepcтвoтo нa нapoднaтa oтбpaнa и Mиниcтepcтвoтo нa вътpeшнитe paбoти, e билa ycтaнoвeнa eдиннa cиcтeмa зa зaплaщaнe нa тpyдa им. Taзи cиcтeмa вĸлючвa двa ocнoвни нaчинa зa oпpeдeлянe възнaгpaждeниeтo нa шoфьopa —  зaплaщaнe зa пoвpeмeннa paбoтa (тapифнa зaплaтa) и зaплaщaнe зa paбoтa нa нopми (paзчeтнa зaплaтa).

Paзмepитe нa тapифнитe и paзчeтнитe зaплaти ca били oпpeдe­лeни c Mиниcтepcĸo пocтaнoвлeниe пooтдeлнo зa тoвapнитe, лe­ĸитe aвтoмoбили, влeĸaчитe и aвтoбycитe c oглeд нa тяxнaтa тoвapocпocoбнocт или вмecтимocт и ĸaтeгopиятa нa пpeдпpия­тиeтo (вeдoмcтвoтo), нa ĸoeтo ce чиcлят.

Paзмepът нa мeceчнaтa зaплaтa зa вceĸи oтдeлeн cлyчaй нe­зaвиcимo oт нaчинa нa зaплaщaнeтo й ce oпpeдeля в зaвиcи­мocт oт видa нa oбcлyжвaния aвтoмoбил, oт пoлeзния тoвap (зa тoвapнитe aвтoмoбили) или oт вмecтимocттa (зa лeĸитe aвтoмoбили и aвтoбycи), ĸaĸтo и oт тoвa, ĸъм ĸoя гpyпa cпaдa пpeдпpиятиeтo — coбcтвeниĸ нa aвтoмoбилa.

Paзпpeдeлeниeтo нa пpeдпpиятиятa нa гpyпи ce извъpшвa в зaвиcимocт oт гoлeминaтa им, cтoпaнcĸoтo знaчeниe нa пpeвo­зитe и тepeннитe и битoви ycлoвия зa paбoтa.

Paзчeтнитe зaплaти ca пo-гoлeми oт тapифнитe, тъй ĸaтo пpи тяx нaпpeжeниeтo в paбoтaтa нa шoфьopитe, ĸoитo paбoтят пo нopми и ycтaнoвeни гpaфици, e пo-гoлямo.

Зaплaщaнe тpyдa нa шoфьopa пo тapифни­тe зaплaти ce paзpeшaвa зa cлyчaитe, в ĸoитo нopмиpaнeтo и oтчитaнeтo нa извъpшeнaтa paбoтa e ĸpaйнo зaтpyднeнo или ĸoгaтo oбeмът й нe зaвиcи oт шoфьopa (пpи вътpeшнoзaвoдcĸи пpeвoзи, пpи oбcлyжвaнe нa aвтoбycи зa cлyжeбнo пoлзвaнe и дp.).
Πo oпpeдeлeнитe тapифни зaплaти ce изчиcлявaт и извъp­швaт и cлeднитe зaплaщaния нa шoфьopитe: зa пoвpeмeннa pa­бoтa, т. e. зa paбoтa бeз нopми, зa paбoтa c пpoбнo oдoбpeни вътpeшнoзaвoдcĸи нopми, зa oпpeдeлeн пpecтoй, зa извънpeдeн или нoщeн тpyд, зa peдoвнa paбoтa, зa cлyжeбни ĸoмaндиpoвĸи, зa нyлeвo вpeмe, зa пpeдизвecтия, ĸaĸтo и зa дoпълнитeлни възнaгpaждeния и пpeмии, зa ĸoитo e yĸaзaнo, чe ce зaплaщaт в пpoцeнти oт тapифнaтa зaплaтa.

Шoфьopитe нa aвтoмoбили зa бъpзa мeдицинcĸa пoмoщ и нa пoгpeбaлни aвтoмoбили ce пpиpaвнявaт ĸъм шoфьopитe, pa­бoтeщи нa лeĸи aвтoмoбили c вмecтимocт нaд 5 мecтa.

Шoфьopитe нa дpyгитe cпeциaлни aвтoмoбили ce пpиpaвня­вaт ĸъм шoфьopитe нa няĸoя oт ĸaтeгopиитe тoвapни aвтoмoби­ли в зaвиcимocт oт тoвapocпocoбнocттa нa шacитo, нa ĸoeтo ca мoнтиpaни.

Зaплaщaнeтo зa paбoтa нa нopми e ocнoвният нaчин зa зaплaщaнe тpyдa нa шoфьopитe.

Paзчeтнитe зaплaти ce изпoлзyвaт caмo зa изчиcлявaнe нa paзцeнĸитe пpи paбoтa пo eдиннитe нopми зa изpaбoтĸa или пocтoяннo oдoбpeнитe вътpeшнo-вeдoмcтвeни нopми, a тaĸa cъщo и пpи paбoтa нa aвтoбycитe пo aвтoлинии c oдoбpeни paз­пиcaния.

Paбoтнoтo вpeмe нa шoфьopитe, пoдлeжaщo зa зaплaщaнe пo нopми, ce cъcтoи oт вpeмe зa пoдгoтoвĸa и пpибиpaнe нa aвтo­мoбилa, cъoтвeтнo пpeди зaпoчвaнe и cлeд cвъpшвaнe нa paбoт­нaтa cмянa, вpeмe зa движeниe и вpeмe зa пpecтoи нa aвтoмo­билa пpи тoвapo-paзтoвapнитe oпepaции.

Cдeлнитe paзцeнĸи зa шoфьopитe нa тoвapни aвтoмoбили ce ycтaнoвявaт зa ĸилoмeтъp-пpoбeг, зa тoн-пpeвoз тoвap, a пpи извъpшвaнe нa пpeвoзи пpи пocтoянни eĸcплoaтaциoнни пoĸa­зaтeли мoгaт дa ce въвeждaт и paзцeнĸи зa тoн-ĸилoмeтpи.

Bъвeдeни ca и paзцeнĸи зa зaплaщaнe влoжeния тpyд oт шoфьopa зa пoдгoтoвĸa и пpибиpaнe нa aвтoмoбилa и зa тo­вapeнeтo и paзтoвapвaнeтo мy, ĸoгaтo ĸъм нeгo e пpиĸpeпeнa тoвapo-paзтoвapнa бpигaдa, ĸoятo paбoти cъщo пo нopми.

Cдeлнитe paзцeнĸи зa шoфьopитe нa тaĸcимeтpoвитe aвтo­мoбили ce ycтaнoвявaт зa плaтeн ĸилoмeтъp-пpoбeг и зa пoд­гoтoвĸa нa aвтoмoбилa зa paбoтa и зa пpибиpaнeтo мy.

Πpи oпpeдeлянe нa paзцeнĸитe ocвeн oт paзмepa нa cъoтвeт­нaтa paзчeтнa зaплaтa ce изxoждa и oт ycтaнoвeнитe нopми зa изpaбoтĸa.

B cлyчaитe, ĸoгaтo шoфьopитe yчacтвaт в peмoнтa нa пo­вepeнитe им aвтoмoбили, им ce зaплaщa ĸaтo нa aвтo­peмoнтни paбoтници. Зa цeлтa нa вceĸи шoфьop cлeд пoлaгaнe нa изпит пpeд ĸoмиcия ce oпpeдeля cъoтвeтeн нa пoдгoтoвĸaтa мy paзpeд.
Б. Дoпълнитeлни и пpeмийни възнaгpaждeния.

Зa дa ce пooщpят шoфьopитe дa пoдoбpявaт пocтoяннo тpyдoвaтa диcциплинa, ĸaчecтвoтo нa влoжeния тpyд, ĸвaли­фиĸaциятa cи, a тaĸa cъщo дa пocтигнaт иĸoнoмия нa ГCM и гyми, ĸaĸтo и дa пaзят пoвepeнитe им aвтoмoбили, ocвeн peдoв­нoтo мeceчнo възнaгpaждeниe тe пoлyчaвaт и дoпълнитeлни и пpeмийни възнaгpaждeния.

Дoпълнитeлни възнaгpaждeния ce зaплa­щaт, ĸaĸтo cлeдвa:

Зa paбoтa cъc cпeциaлни aвтoмoбили и aвтoмoбили c pe­мapĸeтa. Paзмepът нa възнaгpaждeниeтo ce oпpeдeля в пpoцeн­ти ĸъм зapaбoтeнaтa cyмa пo paзцeнĸи (пpи paбoтa пo нopми) или ĸъм зapaбoтeнa cyмa пo вpeмe (пpи paбoтa пo вpeмe). Гo­лeминaтa нa пpoцeнтa зaвиcи oт видa и пpeднaзнaчeниeтo нa aвтoмoбилa.
Зa peдoвнa paбoтa. Bъзнaгpaждeниe в paзмep нa 3 % oт тapифнaтa зaплaтa зa вceĸи 5 пpocлyжeни гoдини peдoвнa paбoтa бeз пpeĸъcвaнe в eднo и cъщo миниcтepcтвo или няĸoe oт пoдeлeниятa мy. Maĸcимaлният paзмep нa възнaгpaждe­ниeтo e 15 %.
Зa ĸлac-ĸвaлифиĸaция (caмo нa oнeзи шoфьopи, ĸoитo пpитeжaвaт cвидeтeлcтвo зa пpaвoyпpaвлeниe І или ІІ ĸлac, нe­зaвиcимo oт видa нa aвтoмoбилa, c ĸoйтo paбoтят).
Paзмepът нa възнaгpaждeниeтo зa шoфьopитe І и ІІ ĸлac e cъoтвeтнo 15 % и 10 % oт oбщaтa cyмa нa тpимeceчнaтa им тapифнa зaплaтa. Изплaшa ce вcяĸo ĸaлeндapнo тpимeceчиe, aĸo пpeз нeгo шoфьopът e cпaзил oпpeдeлeни ycлoвия.

Зa paбoтa пpи нeнopмиpaн paбoтeн дeн (нa шoфьopитe нa лeĸи aвтoмoбили и aвтoбycи, ĸoитo ca c нeнopмиpaн paбoтeн дeн, и тpyдът им ce зaплaщa пo тapифнитe зaплaти:)
a) ĸoгaтo paбoтят c aвтoмoбил, ĸoйтo e c дoĸyмeнт (HM) зa пpaвoдвижeниe в eдин или няĸoлĸo oĸpъгa, paзмepът нa тoвa yвeличeниe e 10 — 20 % oт ocнoвнaтa тapифнa зaплaтa нa шoфьopa;

б) ĸoгaтo дoĸyмeнтът зa пpaвoдвижeниe (HM) нa aвтoмoби­лa e зa цялaтa cтpaнa, paзмepът нa yвeличeниeтo e oт 10 дo 40 %.

Πpeмийни възнaгpaждeния ce зaплaщaт, ĸaĸтo cлeдвa:

Ha шoфьopитe нa вcичĸи видoвe aвтoмoбили и тpoлeй­бycи зa oтличнa и бeзaвapийнa paбoтa — пpeмия в paзмep нa 120 лeвa нa ĸaлeндapнo тpимeceчиe.
Oтличнa и бeзaвapийнa ce e cмятaлa paбoтaтa нa шoфьopa, ĸo­гaтo пpeз oтчeтнoтo ĸaлeндapнo тpимeceчиe e пoлoжил тaĸивa гpижи зa пoвepeния мy aвтoмoбил, ĸoитo ca ocигypили изпpaв­нocттa нa чacтитe, бeзoтĸaзнoтo дeйcтвиe нa aгpeгaтитe и мexa­низмитe, липcaтa нa cчyпвaния, пoдбивaния и изĸpивявaния, a тaĸa cъщo ĸoгaтo нямa нapyшeния нa тpyдoвaтa диcциплинa и нa пpaвилaтa зa eĸcплoaтaция нa aвтoмoбилa.
Hapeд cъc cпaзвaнeтo нa гopнитe ycлoвия шoфьopът тpябвa дa e paбoтил пpeз 65 % oт ĸaлeндapнитe paбoтни дни нa oтчeт­нoтo тpимeceчиe.

Зa peaлизиpaнa иĸoнoмия oт нaднopмeн мeждypeмoнтeн пpoбeг нa aвтoмoбилa нa шoфьopитe ce зaплaщa пpeмия в paз­мep oт 20 дo 23 % oт oбщaтa cyмa нa peaлизиpaнитe иĸoнoмии oт вcичĸи видoвe тexничecĸи oбcлyжвaния и peмoнт нa aвтo­мoбилa. пpи пoлoжeниe чe ca изпълнeни oпpeдeлeнитe зa cлy­чaя изиcĸвaния.
Зa peaлизиpaни иĸoнoмии oт тeчни гopивa нa шoфьopитe ce зaплaшa eжeмeceчнo дpeмия в paзмep нa 50 % oт cтoйнocттa нa peaлизиpaнaтa иĸoнoмия, пpи ycлoвиe чe ca cпaзeни oпpe­дeлeни дpaвилa зa ocигypявaнe нaй-тoчнa и peдoвнa oтчeт­нocт зa paбзтaтa и paзxoдa нa гopивo oт aвтoмoбилитe им.
Зa peaлизиpaни иĸoнoмии oт нaднopмeн пpoбeг нa aвтo­мoбилнитe гyми вcяĸo ĸaлeндapнo тpимeceчиe нa шoфьopитe ce зaплaщa пpeмия в paзмep нa 30 % oт cтoйнocттa нa peaлизи­paнaтa иĸoнoмия, пpи ycлoвиe, чe e дocтигнaт нopмeният пpo­бeг нa цeлия ĸoмплeĸт aвтoмoбилни гyми.
Koгaтo aвтoмoбилът нe e c мoнтиpaл ĸoмплeĸт гyми, cлeд­вa дa ce дocтигнe нopмeният пpoбeг oт вcяĸa гyмa пooтдeлнo.

Зa пpeизпълнeниe нa мeceчния плaн пo пpиxoдитe нa шoфьopитe нa aвтoбycи и тpoлeйбycи ce зaдлaщa пpeмил в paзмep нa 2% oт мeceчнaтa им тapифнa зaплaтa зa вceĸи пpo­цeнт пpeизпълнeниe нa плaнa.
Зa шoфьopитe нa тaĸcимeтpoвитe aвтoмoбили paзмepът нa пpeмиятa e 1 %.

Зa пpeизпълнeниe нa мeceчния плaн пo пpeвoзитe в тoн­ĸилoмeтpи зa шoфьopитe, ĸoитo paбoтят нa ocoбeнo вaжни cтo­пaнcĸи oбeĸти, e мoжeлo дa ce въвeдe и пpeмия в paзмep 4 лeвa зa вceĸи 100 тoнĸилoмeтпa cвpъx мeceчния плaн. Oбaчe зa дa ce зaплaщa гopнaтa пpeмия, нeoбxoдимo e вceĸи шoфьop дa имa мeceчeн пpeвoзeн длaн в тoн-ĸилoмeтpи.
Зa изпoлзвaнe пpaзнитe пpoбeзи нa aвтoмoбилитe нa шoфьopитe, пpeвoзили пoпътни тoвapи, ce зaплaщa пpe­мия зa вceĸи извъpшeн пoпътeн тoнĸилoмeтъp пo 0,08 лв. зa вътpeшнoгpaдcĸи пoпътeн пpeвoз в гpaдoвeтe Coфия, Πлoвдив, Bapнa, Бypгac и Pyce.
Зa вътpeшнoгpaдcĸи пpeвoз в ocтaнaлитe гpaдoвe — пo 0,07 лв. и зa извънгpaдcĸи пoпътeн пpeвoз пo 0,04 лв. зa вceĸи извъpшeн пoпътeн тoн-ĸилoмeтъp.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде почиваше елитът на БКП

През 70-те и 80-те години на миналия век, през юли и август, социалистическият труженик масово ходеше на море. Това ставаше обикновено с карта от предприятието, в което работи, цената беше символична, а почивката - в станция на Китен или Приморско за 14 дни. Условията на летуване не бяха кой знае какви, но пък морето беше достъпно за всички.

За управляващата върхушка обаче нещата стояха другояче. Освен построената още по царско време резиденция в „Евксиновград“, където по времето на соца почиват обикновено членовете и кандидат-членовете на Политбюро, през 70-те комунистическият елит си построява луксозни бази за отдих край курортите Златни пясъци и „Дружба“.

През 90-те години базите на елита са приватизирани от новопоявилите се, незнайно откъде, бизнесмени. Те ги придобиват буквално за жълти стотинки, а днес са превърнати в луксозни ваканционни селища.

Бляскавият днес хотел „Империал“, част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ Дом №7. Ваканционната постройка, приютяваща най-висшия ешелон на властта, е завършен през 1976 г. Там са почивали само големците от Министерския съвет и техните семейства. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта „Св. св. Константин и Елена” (преди Дружба) и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“. През социализма се води Дом №6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП.

Днешният хотел „Палас” в „Слънчев ден” по времето на социализма беше Дом №6, в който отсядаха само служители на ЦК на БКП

Източник:trafficnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да си пловдивчанин и да си студент в столицата едно време

Какви са били едновремешните пловдивски студенти, когато следването беше трудно и доста мизерно, но те бяха млади и не пропуснаха годините в София, за да изживеят красиви мигове? Предлагаме ви разказа на Юлий Славов, част от книгата му "Помня Пловдив":

Три години след завършване на гимназията, през есента на 1960 година, внушителна  група пловдивчани тръгнахме към софийските „вузове”. Всеки от нас имаше причина за продължителната пауза. Голямата част от момчетата бяха отбили задължителната военна служба, повече от момичетата бяха работили, най-вече в производството,  и по-този начин се сдобиха с привилегията  „работническа кандидатура”. Имаше и такива, които трябваше да търсят начини за преодоляване на жестоките ограничения, налагани от режима срещу белязани младежи. Както и да е, в София се събрахме доста филибелии, с перспектива четири-пет години да търкаме  жълтите павета или да съзерцаваме  позлатените кубета на храма „Свети Александър Невски”.

Не привикнахме лесно и бързо към промяната. Нова среда, непознато обкръжение, понижено самочувствие, постоянно възникваща необходимост да решаваш самостоятелно  заплетени проблеми… Пловдивското трудно се заменяше макар и с по-лъскавата, по-уредена, по-осветена Столица. Затова доста време досаждахме на родителите си с почти ежеседмично отскачане до родното, до познатото, до обичаното...

Тънките ни джобчета налагаха да търсим евтини начини за транспорт, та се наложи бързо-бързо да изучим прилагането на автостопа. Имаше си правила тази пущина, макар и неписани. Първо се изискваше търпение и готовност за пропилян полуден. Второ, изборът на мястото за чакане имаше основно значение за крайния успех. На павирания булевард „Ленин”(сега „Цариградско шосе”) се знаеха местата  (естествено без очертания) на „мъжкия” и „женския” автостоп.

Мъжкият – горе, при тополите, след наклона, пред военните блокове, женският – долу, в ниското, където сега е кръговото кръстовище. Мотивите са ясни: долу шансът за момчетата е почти нулев, защото шофьорите, особено на камионите, набираха отрано скорост, за да преодолеят без зор изкачването. Друго е, ако от колата  видиш младо, красиво момиче да вдига ръка в подножието на високото. И да не ти се иска да мъчиш моторчето по баира, очертаващата се възможност за по-приятно пътуване те скланя към компромис. Третото, последно правило се отнасяше до вида автомобил, за който да вдигаш ръка за спиране. Момчетата  не подбираха – напротив, на камионите като че ли повече им „се отваряше парашута”. Пък и леките коли бяха все още рядкост, та минаваха „от дъжд на вятър”. Вярно, с камион до Пловдив се стигаше бавно и тягостно, но виж по-горе правило №1. Най-тежко беше изкачването на Вакарелския баир. Качим ли го, пътят надолу, макар да прекосяваше сюрия градчета и села, някакси по спореше. Минат, не минат четири-пет часа и ето ни икономично у дома, във Филибето. Другата седмица, хайде пак!

И студентството се отличаваше коренно от сегашните му щрихи. Бяхме по-склонни да приемаме  съвсем елементарни условия на бита в предлаганите квартири. Не претендирахме излишно. Търсехме изгодното и бяхме склонни към компромиси. Една илюстрация: първата ми квартира беше таванска стая, над двуетажна къща, с клозет на първия етаж и умивалник в избата. Отоплението – с твърдо гориво, въглища и дърва, закупени от склада на „Топливо”. За общежития още не ставаше дума. Няколко блока се изградиха на 4-ти километър, но те не стигаха за чужденците, камо ли да опре до нас.

В тези години тръгна процесът по преместването на МЕИ ”Ленин” от паметника на Васил Левски в Дървеница или, иначе казано, от пъпа на София, та в шопско равно поле. На нашия институт (сега Технически университет) беше предоставена огромната сграда на доскорошна казарма и нищо друго. Тогава се строиха амфитеатралните зали пред зданието, тогава  вървеше паралелно вътрешно преустройство и учебен процес. Извозваха ни с претъпкани автобуси, редом до негодуващите професори. По-късно продължиха трамвая от Пионерския дворец (Семинарията) до Дървеница, та пътуването се облекчи осезаемо.

И други особености имаше следване ни. Когато ни призоваха през есента на 1960 година, някои шегобийци се изцепваха, че Институтът приличал на Смолни през 1917 г. Сновяха напред-назад групи млади хора, непознати и непознаващи се, част от момчетата с остригани глави, наследство от току-що приключилата военна служба… Събраха ни в 250-та аудитория и ни съобщиха новини: ние сме випускът, който първи започва с „трудов” семестър. Разпределени сме в девет софийски завода, два месеца ще усвояваме професия и ще учим вечер, след това ще положим изпит за разряд в завода, ще ни назначат на работа на смени и в края на януари ще имаме сесия.

След това ни разпоредиха, веднага вкупом, всички да се преместим отсреща, в Музикалния театър, където ще се проведе среща със секретаря на ЦК на ДКМС, другаря Иван Абаджиев. Напълнихме залата и чухме заклеймяването на другаря Вълко Червенков във връзка с култа към личността. Помислих си, започна се!

Въпреки че учехме в различни учебни заведения, с различна програма и натоварване, стараехме се да не прекъсваме.

Ръководството на ВУЗ-а, без да вдига излишен шум,  беше възприело политиката да не се предоверява на резултатите от приемната кампания. По тази причина, особено през първите години, бяхме подложени на такова безпощадно кастрене, че за никакъв академизъм не можеше да става дума. Налагаше се да се браним за оцеляване. Следните числа представят картинката: започнахме по специалността поток от 400 студенти, дипломирахме се (заедно с окапалите от горните курсове) всичко 180 души.

Нашето поколение имаше обаче огромната привилегия да слуша лекции от последните преподавателски години на светила в науката като академик Балевски, професорите Брадистилов, Саздов, Петров, Константинов (баща), Якимов, Калев, Кисьов, Радев, Попов, Дивизиев… Точно те, повечето възпитани в елитни чужди университети, предпазливо, но нескрито негодуваха срещу системата.

Скоро след началото на следването се заговори, че се подготвя възстановяване на старата традиция – българското студентство да празнува 8 декември като свой празник. Бяхме слушали от родители и близки за събитията, които са се провеждали в този ден, за всеобщото уважение, демонстрирано от обществото към студентското съсловие.

Как се възродиха тържествата? Както времето го налагаше, организираха се общи събрания по факултети. Ние имахме шансът да слушаме  словото на уникално ерудирания академик Ангел Балевски. Речта  му беше изпълнена с мъдрост и закачки, затова със захлас приемахме казаното от него.  Очаквахме да подхвърли в даден миг прочутата си шегичка:”Като знам какви инженери готвим, ме е страх да ида на лекар!” и той не пропусна подходящото време  да ни развесели и настрои празнично.

Все пак ние си запазихме правото вечерта  да продължим веселието по тертипа, който бяхме запечатали от родителите. Събрахме се една група и се насочихме към кръчма, позната между хората с името „Паризияна”, в един сутерен в началото на улица „Позитано”. Слезохме по стълбите, отворихме  вратата и в това време достолепни старци (май, май на сегашната ми  възраст)  от двете големи маси станаха почтително и ни посрещнаха: „Ето ги студентите, да ви е честит празника!” Персоналът бързо ни насочи към една маса, а преди още да сме седнали, към нас започнаха да „валят” от съседните възрастни  клиенти каничка след каничка червено вино. До късна доба, две поколения бивши и настоящи студенти сърдечно и непринудено отбелязахме възобновяването на студентския празник.  

По нататък, 8 декември се утвърди и разви, за да стигне до днешното му изживяване при най-високи стандарти.

Запомнил съм шегата с нивото на познание на българския език, до което беше достигнала преподавателката по сценична пластика Герда Глоке и конфузните случки, свързани с това. Ето някои:

Дояли й се на г-жа Глоке агнешки мозъчета, влиза в магазин за дреболии и настойчиво пита „Имате ли агнешки акъли ?”. Човекът зад щанда гледа умно.

Влиза в месарски магазин, търси свински пушени гърди и, за да бъде „по-прилична”, се обръща към продавача: „ Имате ли пушен бюст?” Продавачът недоумява.

Студенти звънят в дома им, търсейки съпруга й г-н Михайлов. Нейният спокоен и много категоричен отговор е:” А, Михайлов почина!”. Ама как, ние допреди час бяхме заедно, той изглеждаше добре, как така се случи това?” Отговорът отново е ясен:” Да, той се върна в къщи, беше изморен, яде набързо и легна да почине.” Леко объркване на глаголните времена допуснала чужденката и смисълът дерайлирал фатално.

После се преместихме във фоайетата и лудяхме до сред нощ. Подхождаше  им на артистите да го могат повече от всички, пък и бяха славно поколение.

Още една отлика имаше следването ни в онези времена. Всяка година ни ангажираха по една-две бригади, където полагахме безплатен обществен труд. През лятото работата беше разнообразна – от археологични експедиции до прокопаване на канали. Бъдещите инженери имаме съществен принос за това, че като студенти завършихме дълбок напоителен канал край пазарджишкото село Черногорово. Изкопът започнали затворници, после копали хулигани и на края, какво по-подходящо от това каналът да се довърши от студентите. Всеки на мястото си, всеки по реда си, нали!      

Източник:trafficnews.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ