Писмо до мама от родната казарма

Скъпи мамо и тате,най-накрая получих достъп до компютър и реших да ви напиша този имейл. Аз съм добре. Първите два месеца минаха много бързо. Ще ви разкажа с няколко думи с какво се занимаваме тук. Събуждането е в 5.30 сутринта. Първият ден си станах както на село в 4, обаче старшината ме накара са се върна в леглото и да пазя тишина. Така че в началото на деня мързелувам – не се занимавам вече нито нито с кокошки, нито с прасета. Скука.

Сутрин ни слагат по една раница на гърба и ни карат да бягаме. Старшината ме пита защо не се потя, аз му отвърнах, че разстоянието е по-късо от колкото бягах всяка заран с раницата до училище. Момчетата от града са много зле на края на това упражнение, ако старшината не гледа нося по някой на гръб, тъкмо да ми заякнат краката.

Редовно ни карат да гърмим, обаче явно съм в курса за начинаещи. Тук се стреля легнал по неподвижни мишени!!! Много по-лесно от стрелбата по косери или пъдпъдъци! Пък и никой не гърми по теб, както правят ония тъпаци от съседното село! Така че медалите тук са за мен.

Редовно ни карат да се боричкаме, както правим в къщи с батковците ми. Много са чупливи градските момчета, малко да стиснеш и нещо изпуква. Тук за срам на цялото село изгубих... Веднъж. Един младеж, към сто и тридесет килограмов, се спъна и падна отгоре ми. Аз, както знаете, съм 65 килограма, точно на половина. Не успях да се измъкна изпод него и му дадоха победата. Втория път вече имах готовност – като се засили се мръднах една крачка встрани, и после му се хвърлих на гърба. Стана много по-лесно, отколкото със селския бик. Стиснах му врата и той изпука. Няма страшно, старшината каза, че това е тренировъчен инцидент и родителите му няма да ни съдят!

Топла вода има всеки ден, още не мога да разбера защо...

Старшината не ни бие, мисля че му има нещо. Може да е вегетарианец, или сектант...

Храната тук е на корем. Или по-скоро беше на корем. Първия път като казаха, че можем да ядем колкото си искаме, аз набързо глътнах двадесет и пет кюфтенца. Не бяха лоши, обаче на мама са по-хубави. От тогава старшината ми дава да изяждам не повече от двадесет. Това не е проблем, сядам до някое градско момче на обяд, гледам го втренчено, и той ми дава половината си порция. И изкарвам до вечерта. Сменям ги, да не се оплаче някой.

Първата седмица три момчета ме дръпнаха зад спалните помещения, искаха май да ме ступат. Понеже се чувствали засегнати от моите успехи, не можело то така, новобранци да ги излагат. Няма страшно! Родителите им няма да ни съдят! Даже двама ще се върнат в строя, съвсем скоро, до два месеца. Като има зараснат костите. Третият май ще си полежи заедно с оня, големия. Понеже малко се спъна, и съвсем леко го бутнах срещу стената на бараката, и главата му мъничко влезе вътре. И пак се чу пук. Докторите казаха, че скоро и двамата ще излязат от кома. Така че, няма грижи!

Моля ви, кажете на батковците ми Тошо и Гошо да дойдат веднага! Да се запишат, след толкова ядене и игри, даже дават и пари! Бързо, преди онези тъпаци от съседното село да се усетят и местата да свършат!

Мамо и тате, обичам ви и ми липсвате! Тук е хубаво, дано ме харесат.Ваша дъщеря:Стойка 

Източник:Фб-група /Абсолютно несериозно/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най рядко срещаната монета от 2 стотинки и половина

Рядката монета от 1888 година, съхранява в колекцията си повече от 30 години компютърният оператор Викторио Попов от Благоевград. Благоевградчанинът събира монети от училищна възраст, сред ценностите в колекцията му е и банкнота 20 лв. от 1947 година,пише struma.bg

„Занимавах се със събиране на български монети още като петокласник, тогава разменяхме помежду си и пощенски марки, имах голяма колекция с около 100 монети, но се отказах, съхранението им през годините е трудно“, каза В. Попов.

Първият ми интерес към монетите е още в предучилищна възраст. Помня, че намерих стари монети на село в община Търговище, и тогава се запалих. После през годините като юноша също продължих, с течение на времето се отказах, но съхраних част от колекцията си. Разбира се, пазя част от тях не заради стойността им, а заради тръпката, защото такива рядко се намират.Монетата от 2 стотинки и половина влиза в обръщение през 1888 година, тя е с диаметър 15 мм и тежи 2 грама, и за мен лично е ценна. Наскоро, докато си играеше, 5-годишният ми внук я откри в шкафа, показах му и другите стари монети, радвам се, че мога да му предам такава колекция, има хора, които дори не са чували, че през годините в българските финанси е имало такива парични знаци“, каза В. Попов.

Той допълни още, че двадесетолевката е от 1947 г., тогава се изтеглят от обращение банкноти от емисии до 1943 г. и влизат новите, сред тях и банкнота от 20 лв., която е с два подписа. „Тези банкноти са част от нашата история и затова не трябва да губят“, заключи В. Попов.

СЛАВА ИВАНОВА

Източник:struma.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Учителка на Путин отива в Кремъл.Ето как бе посрещната от Путин (ВИДЕО)

Докосващата среща на държавния глава с неговата учителка беше уловена от обективите на журналистическите камери.

Класната учителка на Владимир Путин дойде на рецепцията в Кремъл по случай Деня на победата.Тя бе посрещтната изключително топло и сърдечно от руският държавен глава.

Вижте видео от срещата:

На приема,Руският президент Владимир Путин се обърна с благодарност към ветераните на Великата отечествена война по време на церемониалния прием в Кремъл. Героите бяха поканени в Залата на св. Георги на Великия Кремълски дворец, замислен като Зала на Военната Слава.

В обръщението си държавният глава подчерта, че през войните врагът е победен не само от силата на технологиите и военната мощ, тъй като основното поразително оръжие е в ръцете на непреклонен, обединен народ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Старите улични телефони работещи с монета от 2 стотинки

Преди сякаш хиляди години нямаше мобилни телефони и, за да се обадиш на някой трябваше да използваме само уличните телефони.

Тя бяха навсякъде и работеха почти без грешка. Е, понякога не те свързваха, с когото се надяваш, но в това им беше чарът.

Знаете ли, че по онова време монетите от 2 стотинки и 2 копейки бяха с еднаква тежест, предназначени за уличните телефони както в България, така и в СССР.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Специализиран Младежики Клуб " Компютър" - 80-те

Почти всички от нас по онова време са били в такива клубове както в училище/основно, гимназия, техникум/ така и извън него. Да в началото компютрите бяха Правец-8Д, Правец-8М, Правец-8С...По-късно видяхме и Правец-16.

Ръководех такъв клуб в моето училище през далечната 1986 година, въпреки че бях в десети клас тогава. Имахме 16 компютъра, обикновено на занятията нямаше празни места. Започнахме с Правец 8, година-две по-късно ни докараха и Правец-16, но тогава вече бях в УПК и нямах време да движа и тази дейност.

Димитър Николов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През паметната 1979 година излита първият българин в космоса

На 1 март 1978 г. e избран за космонавт във втората група от програмата Интеркосмос.Обучава се в Центъра за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“. На 10 април 1979 г., в 20 часа и 34 минути московско време е изстрелян в орбита около Земята космическият кораб „Союз-33“ с международен екипаж Командир на полета е Николай Рукавишников.

Поради техническа неизправност корабът не успява да се скачи с орбиталната станция „Салют-6“: сближаването на кораба и орбиталната станция протича със скорост, по-висока от предвидената, поради което системата за управление включва коригиране на скоростта. По време на корекцията прогаря едната страна на горивната камера на основния двигател. Скачването се оказва невъзможно.Космическият кораб е приземен от двамата космонавти на 320 км югоизточно от Джезказган след 31 пълни обиколки около Земята. Те прекарват в космоса 1 денонощие, 23 часа и 1 минута.

Твърди се, че по време на драматичната ситуация командирът Рукавишников получава припадък, докато пулсът на Георги Иванов остава нормален и не се променя. Българският космонавт опровергава тази информация и твърди, че тя е произлязла от объркване и разказ на руснака за тренировка, при която командирът губи съзнание и бордният инженер, в случая – Иванов, поема управлението на мисията.

Анализирайки този сложен и извънреден полет, държавната комисия на СССР стига до извода, че той е дал много важни данни за по-нататъшното развитие на космическите полети.

Спускаемият апарат на космическия кораб „Союз-33“ се пази в Музея на авиацията в авиобазата „Крумово“ край Пловдив.

Биография:

Георги Иванов е роден в Ловеч на 2 юли 1940 г., в семейството на Иван Иванов Какалов и Анастасия Какалова. Родната му къща се намира в архитектурно-историческия резерват „Вароша“. Фамилното му име Какалов впоследствие е променено поради смешното му значение на руски език. Като ученик се занимава с парашутизъм. Завършва Средно смесено училище „Тодор Кирков“ Ловеч (1958).

Постъпва в Българската армия през 1958 г. Завършва Военното училище в Долна митрополия (1964 г.) със специалност инженер-летец и квалификация пилот, първи клас. Служи в БНА като пилот, старши пилот, командир на звено и командир на ескадрила. Член на БКП от 1968 г. Защитава дисертация и получава научна степен кандидат на физическите науки през 1984 г. Негов научен ръководител е Димитър Мишев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кореком и цените в него в снимки от 80-те

По нормалната логика останалото население, мнозинството, бяха „правонямащи“, макар че тази дума не се употребяваше, защото при социализма всички бяха „равни“

По времето на Бай-Тошовия зрял социализъм хората бяха свикнали с постоянната оскъдица на така наречените „дефицитни стоки“ – понятие, което днес е непознато за нашия свободен пазар и на потребителите. Стоките се деляха според произхода си на „I направление“, тоест наше или чуждоземно, но социалистическо производство, и „II направление“ – стоки от капиталистическите страни, които можеха да се купят само от „Кореком”. Такава възможност имаше едно малцинство от „отговорни другари“ на ръководни партийни или държавни длъжности. Те сами се наричаха „правоимащи“. По нормалната логика останалото население, мнозинството, бяха „правонямащи“, макар че тази дума не се употребяваше, защото при социализма всички бяха „равни“.Търговското обслужване в етичен план бе непреодолим проблем: продавачките бяха надути, стояха зад щанда като мумии, без специално внимание към клиента и го „обслужваха“ с досада. Когато по официални или църковни празници по магазините се появяваха екзотични продукти, бързо се разнасяше мълва: „Знаеш ли, пуснали са портокали?“, и веднага за тях ставаха дълги опашки. Явно някой неизвестен фактор отгоре „пуща“ в търговската мрежа въпросните цитрусови плодове или друг дефицитен продукт, в това число и резервни авточасти. В много случаи снабдяването с дефицитна вещ ставаше с връзки с някой „отговорен другар“. Ако обикновен потребител попиташе някой продавач за такава стока, той отговаряше: „Всеки ден не е Великден“.

След демократичните промени нещата се промениха революционно, магазините се напълниха с отдавна мечтани cтоки, продавачките се усмихнаха и посрещаха слисания отначало клиент като желан гост. Но едновременно с изобилието частният вече пазар донесе една странна мода, която има подчертано психологическо измерение: цените не бяха закръглени, а се появи феноменът „99“. Вече няма стока с цена 100 лв., а вместо кръглата сума се мъдри 99,99 лв. И човек се пита: „Ало, подигравате ли ми се, че от 10,000 стотинки ми „отстъпвате“ 1 стотинка, т.е. нищо, и ме кандърдисвате: „Хайде бе, будала! Юруш на голямата далавера от една стотинка, побързай, да не изтървеш авантата!“. На такава подигравка старите хора казват: „Абе, ние сма алъщисали (свикнали) на всичко, ние Втора световна война изкарахме, че това ли няма да изтърпим, защото знаем две и двеста”. Щем не щем, ще се примирим и с този дар на демокрацията – феноменът „99“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво се случи с най-големите ни консервни комбинати от времето на соца ?

Преди 1990 год. консервната промишленост в България е сред водещите в Европа. Осеяните из страната консервни комбинати, заводи и фабрики бълват големи количества продукция. Износът е гарантиран. Зад нас е огромният съветски пазар, за който страната ни изнася значителна част от продукцията на преработвателните предприятия. Плодови и зеленчукови консерви произвеждат над 40 предприятия в България, които дават препитание на десетки хиляди работници. Дворовете на консервните комбинати са били  пълни със суровина, а работници почти винаги не са стигали. Чрез задължителните бригади, хиляди ученици и студенти са давали своя принос в събирането и преработването на земеделската реколта, която няма край. А консервите, които са се продавали по нашенските магазините, са били толкова нищожна част от общото количество за износ, че се е случвало да се продават направо с етикети на руски.

С края на СИВ обаче идва и залеза на огромна част от предприятията в сектора. До средата на 90-те много от тях фалират. Спират работа „Дунавия“–Русе, силистренският „Нектар“, свищовският консервен завод „Република“, старозагорският комбинат „Петко Енев„, консервните предприятия в Разград, Видин, Бойчиновци, „Варна плод“, „Кюстендилски плод“, комбинат „Ягода“ – Ямбол и др. Причините са много – лошо стопанско управ­ление, некоректни руски партньори, неконкурентна продукция на фона на междувременно навлезлите на руския пазар световни гиганти от бранша, загуба на завоювани пазари, непредвидим курс на долара.

Новите пазарни стопански реалности в сектора, не пожалват и двата най-големи консервни комбината у нас, пазарджишкият „Марица” и „Витамина” в гр. Стамболийски, от които днес е останал само спомена за славната ни социалистическа консервна промишленост.

Държавен консервен комбинат „Марица” – най-голямото консервно предприятие на Балканите

След като на 9 юли 1976 г. лично Тодор Живков открива новият консервен комбинат в Пазарджик, той става най-големия преработвателен комбинат на Балканите. Консервният мастодонт е и един от най-модерните в света по това време. Построен е по съвместен българо-италиански проект и работи със съвременни италиански технологии. Гигантът, създаден на огромна площ близо до жп гарата в Пазарджик, всеки ден е поглъщал тонове суровини за преработка, и то не само от плодородния район на Тракия, но и от цяла България.  

Произвеждали са се огромни  количества продукция. В най-силните години на комбината, той е поглъщал 5000 тона захар годишно, необходими за производството. Само за Англия в този период всяка година са изнасяни 5 млн. бройки с различни видове конфитюр, още 5 млн. от легендарните малки червени консерви с лютеница са отивали за Западна Германия. Горе-долу същите бройки са заминавали за Съветския съюз под формата на еднолитрови консерви със сладко и конфитюр, което руснаците обожавали. В тези години всеки стопанин на зеленчуков терен или на овощни площи е бил предварително обезпечен, че продукцията му ще бъде изкупена от предприятието. По този начин заводът е изхранвал хиляди земеделски производители от региона. Тонове с домати в ремаркета пристигали само от студентските и ученическите бригади. Отделно комбинатът разполагал с хиляди декари площи с овошки, ягодови и малинови насаждения, които отивали за сладка, конфитюри, сокове и нектари. В цеховете му ежедневно са се трудели над 3500 човека, а по време на сезона заетоста се е увеличавала десетократно.

Днес и стари, и по-млади зеленчукопроизводители и стопани на плодове в Пазарджишко все по-усилно въздишат по отишлия в историята най-голям консервен комбинат на Балканите. Поради лош мениджмънт, държавният  гигант започва да губи пазарите си още в началото на 90-те., а след приватизацията му започва бавно, но сигурно да затъва. До края на десетилетието натрупва огромни дългове и нереализирана продукция. В началото на 1999 г. работниците му остават без заплати. Спрян е тока на предприятието. Така в началото на новия век се стига до окончателният фалит на гигантът в консервната ни промишленост.Днес популярния в миналото консервен комбинат „Марица“ е само спомен за тези, които го помнят. По-голямата част от сградния му фонд не се използва и се руши. Много от огромните халета зеят празни и затворени. В част от тях са се настанили няколко частни фирми от консервния бранш работещи основно за износ. Хладилните цехове на комбината се използват от фирма „Марица екофроуз“. „Марис“ ООД е друг производител там, който консервира плодове и зеленчуци изцяло за износ. С подобен предмет на дейност е и смесеното българско-немско дружество „Реал консервен България“ ООД, което работи както за вътрешния пазар, така и за износ. Други халета пък са приютили фирма за стъклен амбалаж и куриерски услуги.

Подобна е съдбата и на другият ни голям консервен мастодонт „Витамина” в гр. Стамболийски (до 1979 г. гр. Нови Кричим).

„Витамина”- гр. Стамболийски – символът на някогашната ни консервна индустрия

Плодородната земя, изобилието на суровини и евтината работна ръка в широкото кричимско поле, са били основната предпоставка за превръщането на селището във важен център на консервната промишленост още преди Девети септември. След национализацията  от 1947 г., тринадесетте консервени предприятия на територията на селището се обединяват в ДКК “Витамина”.Разположението на преработвателното предприятие е много благоприятно по отношение на транспорт, суровини и амбалаж. Изградено е в източната част на Гара Кричим, северно и южно от ж. п. линията София – Пловдив, с което се улеснява транспортирането на суровините и готовата продукция. Стерилният, замразителният и тенекиено – амбалажния цех са били свързани с ж. п. коловози, а снабдяването със стъклен амбалаж (бутилки и буркани) е идвало предимно от заводите в Пловдив и Плевен. Всеки ден 12 автобуса са превозвали работници от околните села, студенти са идвали на бригади в Стамболийски и са нощували в общежитията на консервния комбинат. Работниците на щат са били 3000 души. Към завода е бил изграден и спортен комплекс, дори се е замисляло да се построи и закрит плувен басейн. Комбинатът е имал и няколко клона.Консервното предприятие „Витамина” е произвеждало огромна по тонаж продукция, а по стойност е заемало челно място в бранша. Експортната листа е била изключително богата. Забележителната история на “Витамина” разказва, че най-силното ? производство е било през 1985-1987 година. Производството на консерви тогава е стигало до 96 000 тона годишно. В комбината са се произвеждали над 80 вида различни консерви от плодове и зеленчуци в над 150 опаковки и грамажи. Асортиментът е включвал още 106 вида сокове, конфитюри, нектари, салати, туршии, замразени и стерилизирани продукти.Много от произведената продукция директно е отпътувала на Запад.

През онези години от двете страни на пътя между Стамболийски и Пловдив, е имало ябълкови градини, а навътре полетата са били пълни с пипер и домати. Така благодарение на тези ябълкови масиви, през 70-те там започва да се произвежда великолепен ябълков сок, който до шушка е заминавал за Испания, като испанците сами са си изпращали амбалажа. Според тогавашните слухове, Елисавета Багряна била любителка точно на този сок и от време на време се е отделяло по някое кашонче за именитата поетеса, доживяла преклонна възраст.Най-популярната марка на „Витамина” е позабравената вече лютеницата с „момиченцето“. Момиченцето с нацапана от лютеница устичка. Заради неповторимия си вкус, освен у нас, тя е изключително търсена и в бившия Съветски съюз, където основно се е експортирала. Освен за необятния пазар на СССР, продукцията на “Витамина” се изнасяла още за Англия, Франция, Германия, Норвегия, Дания, Испания, Монголия, Япония, Чили,Куба, САЩ, Алжир, Мароко, Гана, ОАР, Австралия.

След разпадането на социалистическия лагер и последвалата калпава държавна политика, започва и загубата на пазари, което се отразява изключително тежко на някогашния символ на родната ни консервна промишленост. Ширналото се на хиляди декари земя предприятие, през 1995 год. е приватизирано, а собствеността му е разпродадена на парче. Злите езици говорят, че приватизаторите на славния в миналото комбинат, платили за него толкова, колкото струвала една машина за опаковка на конфитюр. В края на 90-те години производството се свива над 10 пъти, а работниците се стопили на 650 души. Стига се дотам, че през 2001 г. 30 тона готови консерви остават на склад, защото нямали пазар. Малко след това  „Витамина” фалира. Днес в опустелия двор на комбината в Стамболийски, чиято тишина е прекъсвана само от звука на преминаващия влак се произвежда електричество от слънцето. Фотоволтаичният парк е инсталиран в двора сред руините на някогашни складове и цехове. Мощността на съоръжението е малко над 4 мегавата, а площта – 100 декара. За да му намери място, фирмата собственик “Витамина – ЕС” е съборила два склада.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1975 г. се появява първият българският телефон с електронна памет "Имефон"

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Защо Тодор Живков и ДС забраниха „Време разделно”

 

„Време разделно“ е можела да стане световен хит, ако навремето Тодор Живков и ДС не взели нужните мерки, за да откажат режисьорския и актьорски киноелит на Запад от създаването на международна версия на лентата.

Един от най-продаваните български писатели зад граница се захванал с „Време разделно“, след като Стефан Дичев и Андрей Гуляшки отказали да напишат историческата сага за кървавите събития, случили се през 1666 г. из Родопите, около днешния град Якоруда.

В онези времена там пристигат еничари, чиято мисия е българското население да приеме „правата вяра“

Турските орди, предвождани от родения по същите места Караибрахим и отведен от тях още като дете, с цената на куп жестокости опитват да склонят българите да сменят вярата си.

Според много историци описаните в романа събития никога не са се случвали из Родопите, а „Време разделно” е бил създаден по поръчка на тоталитарния режим. Съществува версия, че вождовете на комунизма са използвали писателя, за да оправдаят „възродителния процес“, при който турци, помаци, татари и роми бяха насилствено принуждавани да сменят арабско-турските си имена с български. За подобна поръчка от БКП Дончев никога не е признавал.

„Със 75 лева командировъчни през 1963 г. потеглих към Родопите. Обикалях ги от сутрин до пладне, за да събирам сведения. След това се върнах в София и се затворих в библиотеката. Открих неотваряни с десетилетия книги. Бях притиснат от срокове и успях да напиша романа за 46 дни припомня си днес Антон Дончев.

Скоро, след като занася ръкописа в издателство „Български писател“, „Време разделно“ е отпечатан и чака своите читатели из щандовете на книжарниците. Известно време романът не прави никакво впечатление. Попада обаче в ръцете на Николай Хайтов. „Писателската колегия заговори за книгата ми, след като той се изказа, че съм написал голяма творба. Чак тогава се вдигна шум, тиражът се изчерпа и бе отпечатан и втори, спомня си още роденият в Бургас творец.

От написването си до сега романът на Дончев има над 30 издания на български език в тираж от около 1 милион екземпляра. Преведен е на повече от 30 езика. „Най-голям успех обаче пожъна в Америка. В продължение на 2 години всеки месец отпечатваха тираж след тираж, искаха да го наградят за най-добрия исторически роман на годината-казва писателят 5 години след издаването на „Време разделно“ в България италианската киноиндустрия проявява интерес да го филмира. С осъществяването на проекта се наема самият Карло Понти, съпруг на София Порен. По негова покана Дончев пътува до Рим, за да обсъдят на място бъдещата международна продукция. Помощник-сценарист на лентата трябва да бъде Енио де Концини, който години по-късно ще създаде култовата криминална сага „Октопод” с Микеле Плачидо. Избрани са и актьорите за двете главни роли. Съгласие да изиграе Караибрахим дава Лорънс Оливие, а Антъни Куин от раз приема да се въплъти в образа на Манол.Дино де Лаурентис, който по онова време оглавява киногиганта „Парамаунт“ праща писмо до Централния комитет на комунистическата партия, че пристига в София, за да съгласува с българската власт снимките на „Време разделно“. Популярният продуцент обаче така и не ползва самолетния си билет, тъй като среща огромен отпор от страна на управниците и самия Тодор Живков.

Трима-четирима от най-големите режисьори в света искаха да снимат филма. Руснаците също поискаха да участват. В ЦК бяха възмутени от връзките ми с известните кинотворци от цял свят. Един-единствен разговор съм имал с Живков и не по мое искане, а по негово. Явих се в уречения ден и място. Той ми каза: „Всички са против теб, против участието на България в международните филми. От Съюза на писателите му промивали мозъка, тъй като не искали да се прочуя на Запад като сценарист на международна екранизация. Но най-много против били в Държавна сигурност. Страхували се, че за снимките в страната ще влязат сумати чужденци, след които трябва да пуснат по един шпионин. Било ги страх, че няма да се справят и ще се издънят, казва още Дончев.

Георги Джагаров също настоява пред Тато да не допуска създаването на копродукции с кинематографисти от Запад. Така пътят на Антон Дончев към световното кино е прекършен още в зародиш.

В продължение на години той пише сценарии след сценарии, които обаче така и не виждат бял свят.

Ричард Бъртън искаше да играе Георги Димитров по мой сценарий. После научих, че Живков е бил против това, тъй като самият той е ненавиждал Димитров, уточнява Дончев.

Въпреки съпротивата от страна на партията и българските културтрегери, писателят на няколко пъти остава верен на родината си и отказва предложения да предостави авторските си права на други държава. „Това означаваше да напусна България, тъй като тогава правата не бяха в мен, а в държавата. Да направя това беше невъзможно. 2 пъти подписах документи, че предоставям всички средства от моите филми на държавата. Трябваще да премахна подозренията, че искам да работя на Запад заради пари. Моята цел беше друга – единственият начин нашата история да стигне до милиони хора беше чрез киното и телевизията, казва още авторът на „Време разделно“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изчезването и появата на кораба след 90 години, не може да бъде обяснено до днес

Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.

Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.

Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.

По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.

По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.

 

Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.

Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.

Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.

Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.

Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.

Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Протеже на Тато гони 300 000 български турци,отцепва Кърджалийски окръг с танкове и камиони през 1984 г.

Една от митичните, но малко познати днес фигури на българската комунистическа държава се нарича Георги Танев. По време на късния социализъм Танев е сред младите надежди на партията, но звездният му миг идва по време на възродителния процес, който го заварва като първи секретар на БКП в Кърджали. 

В тези предсмъртни за социализма години Танев е един от основните идеолози на преименуването на близо 900 хиляди български турци и мюсюлмани, което разбива хиляди човешки съдби, разделя семейства и приключва през 1989 година като най-голямото насилствено изселване на хора след Втората световна война.

Георги Танев е роден на 8 октомври 1943 година в Пазарджик. През 1970 година завършва Техническия университет в Дрезден, а година по-късно защитава и кандидатска дисертация. Става член на БКП през 1968 година. След завръщането си в България е определен като ценен кадър и веднага е назначен за зам.-директор на Завода за магнитни дискове в Пазарджик. Заема този пост само на двайсет и осем годишна възраст. След това започва партийна кариера като секретар и първи секретар на Градския комитет на БКП в Пазарджик. През 1977-1979 година оглавява БКП в Пазарджишки окръг, а от 1979 до 1981 година е издигнат до шеф на Комсомола, въпреки че е преминал комсомолската възраст от трийсет и пет години. В спомените на познатите си от годините в Комсомола Танев остава като скучен човек, който често разговаря надълго с подчинените си и се интересува за клюките и интригите в комсомолското ръководство и тогавашния млад елит на държавата.

Въпреки бурното си кариерно развитие, до 1981 година.

Танев остава в сянката на по-възрастните комунистически функционери и трудно може да се мери със сравнително младите по това време Георги Атанасов, Петър Младенов и Александър Лилов. Въпреки това ясно показва, че е готов на всичко, за да стигне колкото се може по-далеч в партийното израстване.

През 1981 година младият активист става член на ЦК на БКП и е назначен лично от Тодор Живков за първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Кърджали. По това време Първия в партията и държавата е ядосан на тогавашния първи секретар на БКП в Кърджали, който упорито отбива опитите за преименуване на част от мюсюлманското население. Това е причината младият и решен на всичко Танев да бъде изпратен да оглави партията в този специфичен регион. За разлика от предшественика си, Танев се захваща с „мръсната работа“ около преименуването на турците и мюсюлманите още от първия ден. Няколко месеца след пристигането си в Кърджали започва частично преименуване на помашки села в района. Целта е да се провери как ще реагира населението на новата политика на БКП. Въпреки протестите и боя, които непрестанно съпътстват частичното преименуване в Кърджалийско, младият първи секретар на партията докладва редовно и директно на Тодор Живков, че всичко върви по план и населението с радост приема новите имена. В същото време в София в най-тесен кръг тече подготовка на възродителния процес, в която са включени историци, партийни функционери, ръководители в ДС и МВР. Целта е да се изгради идеологическа рамка, която да оправдае преименуването. Групата се координира от тогавашния зам.-председател на Държавния съвет Георги Атанасов. По-късно той ще стане министър-председател и като такъв също ще вземе активно участие в едно от най-големите престъпления на комунистическата държава.

В края на 1984 година в най-тесен кръг висшето ръководство на БКП взима съдбоносното решение за провеждането на възродителния процес. Решено е в рамките на три месеца да бъдат преименувани всички български граждани, които носят турско-арабски имена, и идва като гръм от ясно небе както за турците и мюсюлманите, така и за обикновените служители на МВР и редовите членове на БКП.

На 24 декември 1984 година проехтяват първите изстрели в Кърджалийско. В селата с преобладаващо турско население хората излизат уплашени по площадите в опит да спасят рождените си имена. Кърджалийски окръг е отцепен от света с танкове и камиони, а операцията по смяната на имената се ръководи лично от първия секретар на партията Георги Танев.

В дните около Коледа падат и първите жертви на възродителния процес. На 26 декември в кърджалийското село Могиляне куршум отнема живота на осемнайсетмесечната Тюркян. В началото на размириците хората не вярват, че властта ще стреля срещу тях с истински патрони и дори се съмняват дали Тодор Живков знае за това, което се случва. След първите протести по нареждане на Танев стотици български турци и мюсюлмани са изпратени в затвори и арести, а на населението е наредено да не напуска къщите си. До 30 март 1985 година всички български турци и мюсюлмани са със сменени имена, а Танев е удостоен лично от Тодор Живков с ордена „Герой на НРБ“.

Заради усърдието си Танев става любимец на Живков и през 1987 година е повишен, като оглавява БКП в цялата Хасковска област. През април 1988 година се издига до завеждащ отдел в ЦК на БКП, а през септември е назначен за министър на транспорта. Заради честите смени на позициите си във властта в средите на висшето ръководство на БКП Танев е наричан „френския ключ“ на Тодор Живков.

Опитът му от преименуването от 1984-1985 година в края на 1988 година го изстрелва до един от най-високите постове в държавата - министър на вътрешните работи в оглавяваното от Георги Атанасов правителството. На този пост Танев сменя дългогодишния министър Димитър Стоянов.

Основната задачата на новия вътрешен министър е да организира и проведе изселването на 300 хиляди български турци от България в Турция.

Танев не се колебае дълго и през пролетта на 1989 година използва мирните протести на българските турци и мюсюлмани, които не спират да поставят искането си за връщане на имената. За да нагнети напрежението, нарежда да се стреля на месо и в края на май 1989 година Тодор Живков произнася реч, в която призовава Турция да отвори границите си и обявява, че който иска, може да напусне България. Докато Живков произнася речта си, вътрешният министър действа по план: отново отцепва кърджалийския регион и организира серия от активни мероприятия. Милиционери обикалят от къща на къща и заповядват на хората да напуснат страната до двайсет и четири часа. Под страха от затвор и нови репресии над 300 хиляди души натоварват покъщнината си върху старите си съветски автомобили и тръгват към неизвестното. В това време чрез държавната телевизия на българите се внушава, че турците предават родината и се изселват доброволно. Операцията, ръководена от Георги Танев, която ще остане в историята като „Голямата екскурзия“, приключва само за няколко дни. Хиляди семейства се оказват от двете страни на границата, огромни колони от автомобили задръстват контролно-пропускателните пунктове, а по граничната бразда плъзват епидемии от болести.

Танев обира лаврите от това престъпление, но няколко месеца по-късно комунистическият режим рухва както в България, така и в цяла Източна Европа. В края на 1989 година е отстранен от правителството, а през 1990 година е изключен от БКП като част от най-близкото обкръжение на Живков. Веднага след това основната фигура в преименуването на турците и мюсюлманите сам сменя името си, за да изчезне незабелязан от правосъдието. Под името Георги Сотиров бившият вътрешен министър и главен „възродител“ заминава за Москва. Там върти общ бизнес с друг бивш шеф на Комсомола - Бойчо Щерянов. Когато участието му във възродителния процес е добре забравено и по всичко личи, че няма да му бъде търсена съдебна отговорност, прекръстеният на Георги Сотиров Георги Танев се връща в България, за да живее спокойно и анонимно като необикновен български пенсионер./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от СОЦА:Разказ за лещата от 13 стотинки и още нещо..

Меню в работнически стол  на АТЗ-Стара Загора

„Когато бях на 12, ходех на уроци по пиано. Един ден Ани, с която свирехме на четири ръце Унгарските танци на Брамс, не дойде. Намерили й въшки. На следващата седмица очаквах да я видя подстригана. Тя обаче си седеше пред пианото с дългата си пухкава коса. Историята се беше преобърнала. Ани си признала, че в училищната столова отказала да изяде целия компот от сливи, и леличката, след няколко закани, й го изсипала на главата. В детския си ужас от внушителната фигура в оцапана престилка, тя пазила тайната достатъчно дълго, че сиропът да кристализира в косата й. Отнело известно време и докато майка й стигне до истината.

Стихче: „Сутринта настъпи хлад./ Наш Гъбарко сети глад,/ влезе в ресторант голям./ Викна: „Дайте ми да ям!“/ Тук безплатна е храната / за работници в гората./ Никой теб не те познава…“

Една социална институция може да бъде най-ясно разпозната като такава, когато започне да прелива във фикция. Тя навлиза в ежедневните разкази на хората, в смешките им и в езика им, после си проправя път към легендите на епохата и призракът й често се оказва по-устойчив от нейното физическо съществуване. В този смисъл столовата от времето на соца си е 100% обществена институция.

Изразът „като на стол“, употребяван най-често пейоративно, още служи да описва лоша, примитивно сготвена храна, твърде семпло меню, неприятна миризма във въздуха, кошмарно обслужване или потискаща обстановка. Понякога, много рядко – сготвена, почти домашна храна.

Но освен езиково призракът на социалистическата столова продължава да живее и по един по-неприятен начин: чрез свои само леко подобрени подобия. „Кантината“ щастливо и мирно съжителства с гурме културата и в най-развитите кулинарно дъжави, но в България устойчивите представи от някогашната соц реалност пречат на много днешни заведения от този тип да станат нормални места за хранене. В тях личат и устойчивите лоши практики, и възпитаната у хората непретенциозност към храната.Историческата реалност, в която те се коренят, е обект на неизличим колективен спомен. Чудно монолитен в някои свои части, и радикално разнопосочен в други, обобщен, той звучи горе-долу така:

Обстановката

Първо, още преди да си отворил вратата, те удря миризмата – тежка смесица от дезинфектант, евтин сапун, пържен лук, прегорена риба и наситените аромати на сготвени чушки и домати. Нещо уютно и нещо грозно, нещо умиляващо и нещо брутално. Миризма, противоречива като мътните реки на живота.

С разтварянето на вратата идва вторият елемент – шумът. Специфичен звук от тракане на метални прибори в метални чинии, на метални чинии върху голи маси, на голи маси върху гол под, на метални крака на столове върху цимент, на пластмасови табли и крака в груби обувки, бученето на горещия въздух от сешоарите за ръце – всичките тези неуютни тонове, умножени от ехото в подобната на тунел зала. И бъбренето – на няколко десетки до няколко стотин усти, крясъците на „лелките“ иззад отворите в стената.

Понякога – и музика. Но рядко. По онова време партията има проблем с музиката. „Основните положения“, които приема през 1982 г., препоръчват „да се подобри масовата интонационна среда, като се даде предимство на мелодии и ритми, които отговарят на народния вкус и социалистическия начин на живот. Българските естрадни артисти да изпълняват песни на чужди автори само в превод на български език. Да се подберат народни, възрожденски, революционни, лирически, детски и други песни, както и хора и ръченици за изпълнение по радиото и телевизията, в заведенията за обществено хранене, при народни тържества и веселия, на семейни празници и в приятелски кръгове“.

За да не газят из опасни територии, учрежденски, университетски, работнически, ученически столове предпочитат да не замъгляват тракането на алпаката с ненужни мелодии.

След звука идва третият елемент – гледката. Отваряш вратата и пред теб се разкрива голямо, полуиндустриално помещение с циментова мозайка и голи прозорци, отвъд които като че винаги е зима и винаги духа студен вятър. Сивеещо неоново осветление – неизменно неоново, като че в обикновените лампи има нещо несъвместимо, дори оскърбително за духа на социализма. И опашка от хора. Те стискат в ръка малки листчета с небрежно отпечатани цифри и букви – купоните, които са

1. купили,

1.разменили,

3. измолили,

4. уредили с връзки – или иначе казано, придобили чрез която и да е от малобройните форми на търговски отношения от онази епоха.

Сивотата, неуютът и студът са норма в социалистическия стол. Те са стандарт. В отделни периоди, на отделни места се случва те да се натъкнат на не съвсем осъзнатата съпротива на „лелките“. Водени от някакво майчино чувство на грижа и нужда да внесат поне малко човещина, те понякога окачват по прозорците силонови завеси, закриват масите с покивки или заселват первазите с прораснали от обилно поливане мушката и кактуси. Съвсем мимолетни, тези усилия са и абсурдни – като рози в устата на космат звяр, предметите от нормалния човешки бит само подчертават колко немислим и невъзможен е всякакъв уют в социалистическата столова.

Менюто

Да си спомниш едно типично меню на соц стола 25 години по-късно не е някакво особено предизвикателство – онези, които са се хранили в столова в продължение на години, трябва да са яли стотици пъти дузината ястия, които се въртят най-често в нея: пилешка супа с дребна юфка, водниста боб чорба, яко застроена супа топчета за начало. Лятото – и редичък таратор, който се случва да е от прекалено кисело кисело мляко, с леко ферментирали краставици. След това – пиле с картофи или със зеле, гювеч, руло „Стефани“, шницел (по виенски!). Веднъж в седмицата – деликатесната днес печена скумрия, в отговор на идеите за здравословно редуване на храните. Десерти: малеби (розово, обикновено пукнато, и с попил в пукнатината сироп), крем карамел и сутляш (мляко с ориз, поръсено с канела).

И ако менюто е повече от унифицирано, мненията за качества на храната варират диаметрално. От „винаги беше евтино и вкусно“, до „толкова беше гадно, че едва издържах седмица и се отказах“.Интересно е, че в спомените на хората тази храна някак се идентифицира с домашно готвене, много от тях имат представата, че „лелите“, както са наричани тогава готвачите, обикновено от женски пол, приготвят каквото си знаят от вкъщи. Истината е различна – тези „лели“ не са като „лионските майки“ – автори на талантлива, автентична кухня и матриарси на изкуството на готвенето, ами соц столовете готвят по общ рецептурник. Един от тях е издаден през 1960 г. – „Сборник готварски рецепти за заведенията за обществено хранене“ на Стефан Бояджиев, Захари Захариев и Георги Шишков. По-късно, от 1972 г. нататък това е „Единен сборник рецепти за заведенията за обществено хранене“ на по-голям колектив автори.

Рецептите, които тези книги съдържат, всъщност са доста прецизна класическа кухня. Тя е  описана достатъчно прескриптивно, за да не поощрява някакви излишни усилия на фантазията, но не е лоша сама по себе си – точно обратното, точното следване на рецептите осигурява съвсем прилично сготвена храна. Подходът, от една страна, е леко индустриализиран (говори се например за „порционни“ парчета, месото е „от труп“). От друга, теглото на продуктите е с нюанси от по 2-3 грама и доматите в гювеча се белят. Онова, което повечето преживели социализма са поглъщали в столовите, изглежда, е било следствие от един нетворчески, затова пък доста либерален откъм спестяване на усилия и продукти прочит на рецептурника.

Въпрос на престиж

Една от най-любопитните страни по време на соца са разнопосочните сигнали, които яденето на стол подава за статута на хората. В столова се хранят хора от различни социални прослойки и това носи най-различна информация за тях.

От една страна, да ядеш на стол може да изразява отсъствие на време за домашна кухня или изобщо на домашна кухня. Учениците, които ядат в стол например, често остават и в занималня, което по онова време е тълкувано донякъде като липса на добра майчина грижа – поради непопулярния тогава развод например.

За други обаче храненето на стол е даже престижно. Така е често за студентите, които идват от провинцията в забранената по онова време София. Социализмът ограничава свободната миграция дори в рамките на държавата и когато човек благополучно се оказва приет в университет и по този начин получава своята така желана „виза“ за столицата, столовите на университетите са мястото, където той я демонстрира и й се радва, показва я на обществото. Отделно, столовете на учебните заведения са привиждани в йерархия на престижност, която съответства на тази на самите учебни заведения по онова време. Най-желан сред всички е Софийският университет, заедно с него – и столовата му. Която освен всичко друго е и сравнително шик, в красивата стара сграда с високи тавани.

Освен това столовите варират в качеството си. Като всичко друго, което демонстрира макар и малко предимства, те стават обект на лека нелегална търговия (т.е. купоните им), или пък на упражняване на връзки и по този начин – на демонстриране на статут.

Следите остават

Всяка столова има свой статут в сложна йерархия с останалите. Храненето в нея носи различна информация за статута на хората. Но най-трайният отпечатък, който социалистическата столова като институция оставя след себе си, е идеята за „българско сготвено“ заедно с неговия контекст, с цялостната представа какво е нормално, когато става дума за храна.

И днес, повече от двайсет и пет години по-късно, нейните ниски стандарти правят българите едни от най-непретенциозните клиенти в ресторант в Европа. Те осигуряват роенето на копия на соц столовите в днешни условия и още по-лошо – обричат на мъчително съществуване всеки ресторант, който дръзне да се стреми към високо ниво.

Текст Албена Шкодрова/Източник:bacchus/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомени от соца: Да гледаш мач на стадиона беше удоволствие

Усложняващата се поради пандемията обстановка днес продължава да налага промени и в обичайното ни ежедневие, и в културния и спортния живот на хората. Отменят се мероприятия, други ограничават броя на посетителите, а някои се провеждат дори и на празни стадиони. Това ме накара да се замисля за  60-те години, когато съм бил в пети-шести клас. 

Болшинството от съучениците ми се увличаха по футбола и не пропускаха мач в малкия ни град. Преди да се построи новият стадион, срещите се провеждаха на игрището до гарата, където даже нямаше и седалки или ако е имало, са били няколко оскъдни реда, и то в доста окаян вид. Това в никакъв случай не е било пречка да се поддържа местният ни отбор. Запомнил съм един едър мъжага вратар, когото наричаха Мечо, може би заради ръста му или заради атрактивните му скокове и изяви като на мечка стръвница, заради което беше обичан и подкрепян от всички,пише Ретро.бг

Малко след това бе построен и градският ни стадион и доста от приятелите ми, включително и аз, участвахме с доброволен труд, без някой да ни агитира за това.

Отминалите и предстоящи футболни срещи, съставът на отборите, критични моменти и куриози се обсъждаха от обладани до болестно състояние привърженици, които понякога стигаха и до по-сериозна саморазправа. Не бях толкова вещ по футболните въпроси, но покрай моите приятели запалянковци с удоволствие посещавах тези „високоволтови“ дискусии. Имаше няколко изявени коментатори, които не пропускаха нито ден, без да минат и да изразят компетентното си мнение на местата за тези агитки, а те бяха две – на стария пазар пред халите, където имаше тото-пункт, и на входа на кооперативния пазар, близо до стадиона.

Задължителен момент от подготовката преди всеки мач беше снабдяването с печени леблебия, слънчогледови или тиквени семки и различни реквизити в подкрепа на любимия отбор - шапки, шалчета, плакати, лозунги,кречетала, бомбички, димки и дори живи гълъби, оцветени в цветовете на отбора. Гвоздеят беше моментът, в който член на нашата агитка донесе училищния звънец и го включи за подсилване на озвучаването при един от вкараните голове по време на мач. Реакцията беше зашеметяваща, докато от седалката пред него случаен зрител не реши да стане прав, за да аплодира гола. Но се случи непредвиден инцидент. В момента на ставането беше цапардосан с пълна сила в главата от екзалтирания, размахващ до полуда огромен звънец наш приятел и в този момент мачът завърши за потърпевшия в Бърза помощ, разбира се, съпроводен от нас – с няколко шева и голяма цицина на главата. Оставям настрани болката, уплахата и изненадата от споходилия го неочакван „гръм от ясно небе“, както и ярките цветови нюанси по новата му риза. А какъв бе резултатът от мача, така и не разбрахме. По-важното беше, че всичко завърши добре, доколкото може да се каже като изход от този емоционален епизод! Понякога и футболните фенове изпадат в непредвидени ситуации, но всичко е било в името на спорта!

Нямам предвид днешното арогантно противопоставяне и стълкновения на агресивните ултраси под въздействието на алкохол и допълнителни стимулатори, които опорочават спортната идея. Не вандалствахме по улиците след мача,

не рушахме и не палехме седалките. Просто подкрепяхме изявите на нашите любимци и им се наслаждавахме истински.

 Антон Цаневски, Велико Търново

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1955 г. два изтребителя МиГ-15 са вдигнати по тревога от Доброславци и свалят израелски пътнически самолет

На 27 юли 1955 г. два изтребителя МиГ-15 са вдигнати с тревога от военното летище Доброславци. Целта им се оказва пътнически самолет „Констелейшън" на израелската компания Ел Ал. Той лети по маршрут от Ню Йорк през Лондон, Париж, Виена и Истанбул за Тел Авив, но се отклонява от маршрута си и навлиза в българското въздушно пространство, което по това време е отворено само за полети от комунистически страни.

Близо до Петрич оръдията на двата МиГ-а поразяват авиолайнера.Машината се разбива в планината Кожух. Всички 58 човека на борда, сред които 7-членен екипаж, загиват.Трагедията става по време на един от най-напрегнатите периоди от Студената война и за съжаление далеч не е единственият подобен по света. Даже без противопоставяне с мащабите на това между СССР и САЩ, цивилни самолети могат да се окажат в мерника на една или друга враждуваща страна – трагичната участ на полет MH17 го показа твърде добре.

Ако не се подчини, свалете го!

Очевидци разказват, че повече от 15 минути двата български изтребителя кръжели около пътническия самолет, опитвали се да отклонят посоката му и да го накарат да кацне. След като командата им не била разбрана, последвала атака.

В разказите си пилотите на изтребителите Петров и Цанкийски поддържат тезата, че самолетът първо спуска колесник и задкрилки, за да им покаже, че ще изпълни заповедта за принудително кацане, но после рязко завива към Гърция.

Заповедта за свалянето на самолета е дадена от ген. Величко Георгиев, който е цитиран да казва: "Ако самолетът се опитва да напусне нашата територия, без да се подчинява на заповедите и няма време за повече предупреждения, свалете го!"

През очите на очевидец

77-годишният днес Георги Кокошинков от Старчево ясно помни катастрофата. Бил сред тютюна, когато видял самолета. ”Взривиха го и тръгва към Петрич, обаче не може да премине Беласица и прави завой над Дрангово, отива по Струма нагоре и точно над Кожух се взривява. Самите резервоари ли вътре гръмват, какво е по-точно не знам, и се дели: лявото крило отива край Мулетарово, другата част отива към Рупите.”, спомня си мъжът.

Виждайки, как самолетът дими, дядо Георги си помислил, че димът е отрова: „Тогава учехме ПВХО, противовъздушна и химическа отбрана, и мислихме да не е отровен газ този самолет, който пуска и лягаме на земята да дишаме чрез земята, да не бъдем отровени. Обаче след това се каза, че е бил самолетът, пушекът от самолета.”

Почернени фамилии и мародери

Георги Атанасов, кмет на село Рупите, където се разбива машината, казва, че за него случаят е доста мистериозен и не се знае много – материалите били засекретени.

„Идваха преди 4 години хора от Израел, потомци на загинали, които искаха да видят лобното място на близките. Имаше идея да се направи паметна плоча на загиналите, като израелското посолство щеше да поеме ангажимент за изграждането на такава.”, казва той.

Паметна плоча обаче до ден днешен не е направена. Делегацията от Израел била съпроводена от кмета на селото и очевидци на инцидента.Сред тях е и Лазар Касапов. Той разказал на роднините на загиналите какво е видял и чул по време на инцидента. Хората не спирали да плачат.Касапов разказва още, че в момета на падащите от небето парчета от самолета местните хора изпаднали в паника и хукнали да спасяват житото по полята.

Започнали и мародерствата: „Милицията дойде, ограничи района обаче през това време бяха изнесени много неща дето са имали пътниците. След това продаваха за пръв път имаше такива малки радиоапаратчета дето са джобните. (...) Ами, обрали бяха мъртъвците. Други бяха търсили злато и така нататък.”

Версии, версии, версии

Три дни след инцидента пристига израелска разследваща комисия, но повечето останки от сваления самолет вече са премахнати.Причините според различни историци и източници са няколко:

Според тогавашният заместник-министър на отбраната ген. Захари Захариев на мястото на катастрофата са намерени около 300 килограма сребро, разпиляно на ситни топчета, така се ражда версията за контрабанда.

Друг любопитен факт е, че сваленият самолет е бил пилотиран лично от бившия пилот на Уинстън Чърчил – Реджиналд Стенли Хикс, което авторитетни български авиационни историографи привеждат като аргумент, че отклонението от маршрута не е било случайно.Според други на самолета се намирал агент на израелското разузнаване „Мосад”.

Версиите са различни, но Според Израел причината за отклонението е гръмотевична буря, повредила навигационната му система. Данни обаче за такава точно в този ден няма.Докато самолетът бил със спуснати задкрилки пилотът Цанкийски фотографирал самолета от управлявания от него изтребител, но филмът е иззет за целите на разследването. След това така и не е намерен.

В печата се появява официално изявление чак на 3 август, седмица след инцидента. В него като причина за свалянето на машината се посочва нарушаване на въздушното ни пространство като правителството признава, че вероятно военновъздушните сили са действали прибързано и затова поднасят своите съболезнования на семействата на жертвите.

Израел подава и искова молба до Международния съд в Хага, но с решение от 26 май 1959 г. съдът отказва да заведе дело срещу България с мотива, че това не е в неговата юрисдикция. След инцидента вътрешният министър Георги Цанков прави опит за репресиране на пилотите Петров и Цанкийски, но без успех – летците не могат да бъдат съдени за това, че са изпълнили заповед.

9 години по-късно България изплаща обезщетение от 8292 долара за всеки загинал.

Източник : btvnews,dariknews,nauka.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те пак са заедно - там горе,в небесния театър

Една архивна снимка от 1984 година - от едно страхотно шоу на стадион "Васил Левски" - футболен мач между артисти и журналисти.

Това е отборът на Сатиричния театър - от ляво на дясно прави: Георги Калоянчев,Стоянка Мутафова, Никола Анастасов,

Георги Парцалев и Димитър Манчев, клекнал Константин Коцев...Звездите на Сатиричния театър, които разсмиваха няколко поколения...Днес те греят горе, в небесния театър...И оттам ще продължават да раждат смеха на хората с незабравимите си роли...Поклон!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Киану Рийвс чакал търпеливо под дъжда да бъде буснат на партито, посветено на новия му филм....никой не го познал

 Пропуска първите 20 минути от партито, посветено на края на новия му филм " Дъщеря на Бога"в един от клубовете на Ню Йорк.

Той чакал търпеливо под дъжда, за да бъде пуснат вътре. Никой не го познал. Собственикът на клуба казал:

''Дори не знаех, че Киану стои под дъжда и чака да му бъде отворено - той не каза на никого нищо."

Той постоянно пътува с градски транспорт.

Лесно взаимодейства с бездомни хора на улицата и им помага с всичко с което може и на което е способен.

Той е само на 55 години.

Всеки ден сяда в парка и може да яде хотдог, докато седи между обикновени хора, без да се притеснява от

нищо и никого.

След заснемането на една сцена от " Матрицата ", Киану дава на всички каскадьори по един нов мотоциклет

- като признание за уменията им.

Отказва по-голямата част от хонорара си, заради заплатите за костюми и компютърни работници,

които рисуват специални ефекти в "Матрицата "и решава, че техният дял от участието в бюджета на филма

е подценен и им помага, като им дава по голямата част от неговия собствен дял!

Намалява хонорара си във филма "Адвокат на дявола ", за да има достатъчно пари, за да покани Ал Пачино.

Почти по едно и също време най-добрият му приятел починал; приятелката му загубила детето им,

а скоро след това дори загинала в катастрофа... Сестра му се разболяла тежко от левкемия. Въпреки всичко,

Киану не се пречупил: Той дарил 5 милиона долара на същата клиника, която лекувала сестра му...

Създава Фондация "Левкемия", даряваща значителна сума от всеки негов филмов хонорар."

Можеш да се родиш човек, но е трудно да се запазиш такъв...

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

София-Студентски град в снимки от 80-те

 

Студентски град е жилищен комплекс в югоизточна София, граничещ с кварталите „Дианабад“, „Дървеница“, „Витоша“ и „Малинова долина“. Намира се в полите на Витоша и е част от административен район „Студентски“ на Столична община. Първоначално кварталът е проектиран като студентско градче, наречено Студентски град „Христо Ботев“. Изграждат се десетки многоетажни общежития, с цел да се задоволят жилищните нужди на студентите от софийските висши училища. Днес, освен дом за хиляди студенти, районът е и територия, на която се намират шест престижни висши учебни заведения, четири от които са национални.

През последните години Студентски град изживява истински строителен бум, като се появяват нови жилищни, търговски, спортни и бизнес центрове. Освен с типичните за повечето квартали в София проблеми с бездомните кучета и липсата на места за паркиране, Студентски град (в някои свои части) се сблъсква с трудности, свързани с концентрираните в района многобройни питейни заведения. Въпреки това жилищният комплекс се превръща във все по-предпочитано място за живеене на млади семейства, особено в своята южна част - около Зимния дворец, Национална спортна академия и семейните общежития. В района съществуват отлични условия за спорт, разходка, забавления и др. Двете многофункционални зали Христо Ботев и Зимен дворец на спорта са домакини на редица събития през годината. В близост е и Зоологическата градина на София. Кварталът се намира в един от районите на столицата с най-чист въздух, в който по градоустройствен план не се предвижда изграждане на промишлени предприятия.

Засиленото жилищно строителство, дължащо се на благоприятното местоположение и удобна инфраструктура на квартала обаче не компенсира нуждата от действия за запазване на статута на района на Студентски град и за повишаване на престижа му като университетски център. За сметка на множеството заведения, все още липсват книжарници, кина, учебно-експериментални лаборатории и др. Общината се е ангажирала с оформянето на няколко кампуса, включващи общежития и площи за спорт, учение и почивка около тях. Предвижда се и изграждането на огромен парк в местността "Въртопо", както и по-лесна връзка с намиращия се наблизо квартал "Симеоново" и със Симеоновския лифт, което ще допринесе за нови възможности за разходка, спорт и за пряка връзка с Природен парк "Витоша".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато киселото мляко беше кисело, a млякото от крава

Някога касите със мляко ги разнасяха по магазините преди да са отворили.Оставяха ги пред вратата и никой не пипаше,просто си стояха докато отвори магазина .Обикновено стоковата разписка за доставката  до магазина  стоеше във втората каса отгоре надолу.Ако някой искаше да вземе, преди да е отворил магазина, оставяше стотинки увити в бележка на която написваше колко бурканчета е взел.

Преди 1989 година, българската млечна промишленост се утвърждава като една от водещите в световен мащаб, особено по отношение производството на кисело мляко. Тогава държавата ни сключва договори за предоставяне лиценза за производство на българския продукт с 21 държави ­ Финландия, Япония, Франция, Германия, Швейцария, Австрия, Кипър, Сенегал, Сингапур и др. Закваската за кисело мляко, която е предмет на лицензионните договори се търгува по-скъпо, отколкото златото на световните пазари

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Когато връщахме бутилките

Помните ли,че някога връщахме празните стъклени бутилки в специални пунктове за изкупуване на амбалаж и ни ги плащаха в зависимост от бутилката.

Цените бяха от 0.2 ст до 0.10 ст.-еднолитровите от безалкохолно а бирените бяха на фиксирана цена от 3 ст бройката.Като деца,често връщахме бутилки за да съберем стотинки за кино или за вкусна паста със боза в местната сладкарница.Минало незабравимо време.

Коментар от фейсбук,без редакторска намеса:

Соца мислеше за всичко! - както за Нуждите на Хората така и за Нуждите на Природата!... А днес докато всички мислят само за Пари, Печалби и Далавери всичко друго Умира!

Какви са вашите спомени:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ